чл. 17 ал. 2 ЗАЗ

1. Уведомление за бъдещо получаване на арендно плащане по аренден договор /такова няма досега/ при изрично заявено несъгласие с размера на рентата и с начина на обработване на земята, представлява ли конклудентно действие от страна на правоприемника на арендодателя не получил още плащане, насочено към манифестиране на пълно приемане на договора за аренда, вкл. и размера на рентата? 2. След като законово вмененото уведомление по чл. 17, ал. 3 ЗАЗ от страна на правоприемника на арендодателя не представлява приемане на договор за аренда, може ли да се направи извод, че аренден договор е приет от него, след като ответника арендатор е уведомен, че следва да заплаща дължимата рента в бъдеще на правоприемника на арендодателя? 3. Как по-ясно и категорично би следвало законосъобразно и неоспоримо да се изрази несъгласие с аренден договор - ако не писмено чрез нотариална покана достигнала до ответника, който не отговаря. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че с отправената нотариалната покана „БЯ Трейд ЕООД е приело сключения от праводателя си договор за аренда. Излага, че самият факт на евентуално получаване на плащане на рентата по договора не означава нито съгласие с частите от договора, срещу които е възразено, нито приемане на договора в цялост. Твърди, че по посочените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №******г. на 2-ро ГО на ВКС, постановено по гр. д. 1251/2017 г. и решение №115/21.11.2017 г. на 2-ро ГО на ВКС, постановено по гр. д. №997/2017 г. В случай, че съдът счете, че хипотезите по настоящото дело и по посочените по - горе решения на ВКС не са идентични, касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради необходимост от точно прилагане на закона. Поставени са и следните процесуалноправни въпроси, които счита, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, поради което е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе и изложи мотиви по всички доводи на въззивника във въззивната жалба?; 2. При липса на изложени доводи /доказателства от ответника /за наличие на съгласие или плащане/, следва ли въззивния съд да приема, че те /съгласието и плащането/ са факти и като такива да обосновава решението си като че ли те са налични?. В тази връзка твърди, че въззивният съд не е обсъдил изричните оплаквания във въззивната жалба, отнасящи се до мотивирано несъгласие с основни клаузи на договора - размер на рентата, начин на обработване на земята, начина на управлението на имотите и др., които имат съществено значение за манифестираното изрично и писмено изразено несъгласие със заварения аренден договор. Счита, че е налице противоречие с решение №59/14.04.2015 г. по гр. д. №4190/2014 г., ВКС, IV г. о., решение №212/01.02.2012 г. по т. д. №1106/2010 г., решение №36/24.03.2014 г. по т. д. №2366/2013, II т. о. на ВКС, решение №283/14.11.2014 г. по гр. д. №1640/2014 г IV г. о. на ВКС и други, в които се приема, че въззивният съд е длъжен да направи собствена преценка на събраните доказателства и на доводите на страните във въззивната жалба. Според касатора са налице и касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, тъй като въззивното решение в обжалваната му част е постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Твърди, че основният извод на въззивната инстанция, че уведомлението по чл. 17 ЗАЗ представлява бъдещето приемане на рентни плащания и следователно означава приемане на договора, е несъстоятелен. По изложените съображения, моли съдът да касира оспореното решение на Окръжен съд - Монтана, като вместо него постанови друго, с която исковата претенция по чл. 108 ЗС, заявена пред първата инстанция, да бъде уважена изцяло, както и да му бъдат присъдени направените разноски.