чл. 75 ал. 2 изр. 1 ЗЗД

1) може ли да се приеме, че ответникът е доказал качеството си на цесионер по твърдяното вземане, при настъпила преклузия за това възражение в процеса на съдебното производство, само на основание твърдения на свидетел, който твърди, че е прехвърлил своето вземане от ищеца и го е уведомил устно за извършената цесия; 2) изисква ли законът уведомяване на длъжника за прехвърлянето на вземането да се извърши в писмена форма, и дори да бъде придружено от нотариална заверка на подписите, джиро и пр., при липса на надлежен документ за установяване на вземането; 3) необходимо ли е да има издадени първични документи за всяка услуга, за да е конкретизирано твърдяното вземане от търговеца-цедент, и кой трябва да се позове на същите тези документи пред третото лице – цедентът или цесионерът; 4) какво е правното значение на представения от цедента-търговец по твърдяната цесия, частен документ „тефтер“ без подписи, при положение, че в същия описаните услуги и обща стойност не отговарят на предявената на ответника сума, както се твърди, и съдържанието на документа не е възпроизведено в официален документ и/или не е настъпил друг факт, установяващ по безсъмнен начин предхождащото го съставяне; 5) допуснал ли въззивният съд съществено съдопроизводствено нарушение на чл. 133 ГПК, като е обосновал решението си със съобразяване на възражение за цесия, заявено след преклузията по чл. 131 ГПК; 6) индивидуализирано ли е вземането като предмет на договор за цесия в съдебното производство и налице ли е нищожност поради липса на предмет, във връзка с квалификацията на иска, непроменена от въззивния съд; 7) допуснал ли въззивният съд съществено нарушение на чл. 145, чл. 269 и чл. 273 ГПК да укаже на въззивника да конкретизира твърденията си по отношение на претенциите си във въззивната жалба за лично извършени от същия услуги на ищеца и едновременно направено възражение за цесия, при липса на доказано задължение към цедента; 8) дали волята едно плащане да се получи по банковата сметка на физическо лице – член на семейството, вместо по банковата сметка на едноличния търговец, който е извършил определени услуги, влече идентичност между сина – физическо лице и бащата – едноличен търговец; и 9) съдържанието на мотивите към решението на въззивния съд следва ли да се изчерпват само с неговите констатации относно приетата за установена фактическа обстановка, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните, но и доводите му за неправилността на изводите в първоинстанционното решение и приложението на закона. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил тези въпроси с обжалваното решение, в противоречие с практиката на ВКС и конкретно: решение №196/22.11.2018 г. по гр. д. №3871/2017 г. на IV-то гр. отд., решение №137/02.06.2015 г. по гр. д. №5759/2014 г. на III-то гр. отд., решение №60287/16.02.2022 г. по гр. д. №973/2021 г. на III-то гр. отд., решение №1279/12.11.1996 г. по гр. д. №29/1996 г. на V-то гр. отд., решение №9/03.02.2017 г. по гр. д. №2556/2016 г. на IV-то гр. отд. и решение №14/10.05.2016 г. по търг. д. №644/2015 г. на І-во търг. отд. Жалбоподателят се позовава и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.