чл. 125 СК

Назначаването на настойник по реда на Глава единадесета „Настойничество и попечителство“ (чл. 153 – чл. 174) от Семейния кодекс и упражняването на надзор върху дейността му от органа по настойничество и попечителство може ли да се квалифицира като възлагане на работа по смисъла на чл. 49 Закона за задълженията и договорите като елемент на фактическия състав на този специален вид деликтна отговорност?
Относно задължението на съда да обсъди събраните доказателства и доводите на страните в тяхната съвкупност, допустим ли е приложеният механичен подход към изключване на доказателства, особено след като са изрично изложени аргументи от страната, която се е позовала на тях за относимостта им към спора?
Какъв е обхватът на контрола и надзора, който органът по настойничеството и попечителството упражнява върху настойника по силата на чл. 170 и чл. 171 СК? Достатъчно ли е органът да получи доклад от настойника, за да се счете, че задълженията му са изпълнени, или се дължи ефективен и пълноценен контрол и надзор върху дейността на настойника?
С оглед обстоятелството, че националното ни право не предлага никакви други възможности за гарантиране на спазването на правата на поставения под запрещение от страна на настойника, освен контрола и надзора по чл. 170 и чл. 171 СК, може ли да приемем, че тези разпоредби следва да се тълкуват в светлината на чл. 12 КПХУ, в частност изискването за създаване от страна на държавата на гаранции, пропорционални на степента на ограничаване на правата на хората с увреждания? Т. е. разгледани по този начин, разпоредбите на чл. 170 и 171 СК следва ли да се прилагат в степен предоставяща максимална степен на гаранции за човека, чиято дееспособност по силата на съдебен акт е отнета и каква е отговорността на органа, натоварен с предоставянето на тази гаранция при претърпени вреди от поставения под запрещение?
Какъв е обхватът на дължимия отчет на настойника по чл. 171 СК и какви са минимално необходимите действия на органа по настойничество и попечителство за защита на интересите на поставения под запрещение?
При преценка на обезщетението по чл. 52 ЗЗД какви обстоятелства следва да вземе предвид съдът, за да постигне принципа на справедливост? Следва ли да има предвид факта, че се касае за човек с увреждане, който е лишен от дееспособност и де факто няма никаква правна и фактическа възможност самостоятелно да се защити, т. е. следва ли да се отчете особената уязвимост на пострадалия?