чл. 93 ЗС

„може ли към бивша несамостоятелна частна гора към 1949 г., ревир, в идеални части, която не е останала изобщо незаявена; с ИМ, заведена ДГС, а не от Държавата; да се прибавя само с думи, както в случая единствено се прави, още една идеална част, от 481 дка, към тази гора, от 5 900 дка като измерена Комисията към МЗ по Закона за стопанисването и ползването на горите, /отм./, при окончателната й национализация от Държавата; и това да е достатъчно за установяването на качеството на съсобственик на Държавата пряко по чл. 14а ЗВСГЗГФ – без същевременно за това да е налице или се представя и формалното, съответно необходимо и за това основание, като решение за реституция или поне нужната и за това Заповед на МЗ, издадена по реда по ЗВСГЗГФ, особен, в полза на ИМ; и с това, делото да се насочи срещу кооперацията, Представител на всички съсобственици, на тази частна гора; и само след като съдът признава Държавата за съсобственик, само при сбора по-горе на ИМ, без и самата Държава лично и в лично качество да иска от съда това, да осъди този представител, за период 5 години назад, по чл. 59 ЗЗД, вместо по конкретните налице искове и за това, по чл. 31, ал. 2 ЗС и чл. 30, ал. 3 във вр. чл. 93 ЗС, като редът, налице по закон, за осъществяването и на легитимацията, и на прилежащите права, между съсобственици; без и за това дело да е налице поне изрично пълномощно от държавата до ДГС, за провеждането му, и като изборът на реда на воденето му, по по-тежкия и общ състав по чл. 59 ЗЗД, сочи на точно обратното убеждение (в основите явно зад действията за противното и на самия съд за всичко това), а именно, за липсата, на каква да е законно породена съсобственост между двете страни по делото, при това положение, когато включително, няма нито една дори за това писмена покана, отправена отпреди това дело, от единият съсобственик до останалите, или, поне това дължимо писмено доказателство към исковата молба, за редовността й; а Държавата е погасила общото ползване, като е изключила 2 590 дка от него, за своя изключителна собственост, или – щом като е налице осъществено и пълно погасяване и прихванат от самата Държава случай; още повече, когато Волята на самата Държава е за друго – чл. 2-6 ПП ЗВСГЗГФ и ЗВСГЗГФ, и ненепразно, пряко от нея, няма изобщо сезиране с процесните претенции, както в случая, противно и невалидно и от там, от досегашният й ползвател“. По отношение на така формулирания въпрос, от страна на касатора не е наведено никое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, като вместо това се излагат отново оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение №274/06.07.2023 г. В изложението към касационната жалба с вх. №8153/18.10.2023 г., от страна на жалбоподателя е формулиран следният въпрос: „може ли един съд да се ползва от отрицателни твърдения и съждения, като не ги е установил предварително с протокол заедно със страните, за доказаност на своята добросъвестност като съд. Поддържа се, че този въпрос е „от значение за точното прилагане на закона, както процесуалния, така и всеки закон“, с което касаторът формално сочи допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Както вече беше посочено, кооперацията-жалбоподател твърди нищожност, недопустимост и очевидна неправилност на двете обжалвани решения, с което формално сочи и всички основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, но и в тази насока излага единствено общи оплаквания за неправилност на решенията.