дали е налице противоправно поведение на водача на лекия автомобил. В тази връзка въззивният съд е приел, че гражданският съд не разполага с процесуална възможност да преразглежда въпросите, посочени в разпоредбата на чл. 300 ГПК, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Като неоснователно е отхвърлено възражението, че не е налице тъждество на деянието, предмет на присъдата, и деянието, предмет на доказване в исковия процес, тъй като с постановената присъда е прието, че подсъдимият водач на МПС не е нарушил правилата за движение, визирани в чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП, за да причини смъртта на В. Й. Д.. Посочено е, че задължителната сила на присъдата се простира до деянието, което е включено в състава на престъплението, за което е оправдан дееца, от обективна страна, поради което съдът е приел, че е обвързан от силата на пресъдено нещо относно това, че за извършеното на 12.08.2015 г. деяние водачът на застрахованото превозно средство не е имал противоправно поведение. Допълнително е посочено, че и от заключението на приетата САТЕ не е установено с категоричност наличието на противоправно поведение на водача на МПС, като дадените варианти са предполагаеми хипотези при недоказани факти и предположения. В заключение е прието, че доколкото не е установено противоправно поведение на застрахования водач, а в хипотезата на чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ отговорността на застрахователя към увреденото от застрахования лице е равна по обем и съдържание с отговорността на прекия причинител по чл. 45 ЗЗД, искът за претендираното обезщетение е отхвърлен като неоснователен.