чл. 200 ал. 3 ГПК

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение №1/2010 г. по тълк. дело №1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В настоящия случай касаторът изобщо не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото по съществото на спора, не е извършено позоваване на задължителната практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, на които да противоречи разрешението на материалноправни и процесуалноправни въпроси, дадено с обжалваното решение. Касаторът не е навел и съображения с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. По същество оплакванията на касатора срещу решението на въззивната инстанция по съществото на спора, засягат само правилността на обжалвания акт и на практика представляват изложение на тезата на страната за неправилна преценка на заключението по назначената съдебно-техническа експертиза, както и доводи за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради непълен и неправилен анализ на събраните доказателства. Следва да се посочи обаче, че визираното в жалбата (както и в приложеното към нея изложение) несъгласие с фактическите изводи на съда и с анализа на доказателствата, както и доводите за материална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 Тълкувателно решение №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.
Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното ѝ съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът не сочи, а и обективно въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В тази връзка следва да се отбележи, както е прието в константната практика на ВКС, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – общите касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване.
Първият, поставен въпрос от касатора в изложението, въпрос е от процесуалноправен характер и касае задълженията на въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор – предмет на делото, и приложението на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. По този въпрос е формирана константна съдебна практика на ВКС, съгласно която при съобразяване с изискванията на посочените разпоредби, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Задължение на съда е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Следва отново да се посочи обаче, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 Тълкувателно решение №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Твърденията за нарушения на императивни правни норми, като тези на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, представляват касационни основания, чиято основателност се преценява при разглеждането на жалбата по същество, след евентуалното ѝ допускане до касация. Освен това в случая въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – за да обоснове извода си за основателност на исковата претенция, е формирал собствени решаващи мотиви по спора, след като е изложил и съображенията си по всички релевирани от страните доводи и възражения, в това число по доводите на ответната страна относно усложнената метеорологична обстановка на територията на [населено място] като форсмажорно обстоятелство, което изключва вината по чл. 45 ЗЗД. Обсъдил е и е анализирал поотделно и в съвкупност всички доказателства и е посочил какво счита за установено от тях. Както се посочи в мотивите по-горе, обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които обаче не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване и по наведените от касатора втори и трети въпрос в изложението. По същността си тези въпроси са привързани към оплакванията на касатора, че допуснатата съдебно-техническа експертиза не е годно доказателствено средство, поради липсата на компетентност на вещото лице, дало заключението. Така, както са формулирани, въпросите представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения при събирането и анализа на доказателствата, чието обсъждане е предмет на самото касационно обжалване, а не на производството по допускането му. В този смисъл са и задължителните указания по т. 1 Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, според които материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение или определение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
За пълнота на мотивите следва да се посочи, че съгласно установеното в практиката на ВКС разрешение /решение №50201 от 11.01.2023 г. по гр. д. №4891/2021 г. на IV г. о., решение №129/08.11.2017 г. по гр. д. №60344/2016 г. на ІІІ г. о. и цитираните в него/, заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него – чл. 202 ГПК, а следва да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му, обективността и компетентността на експерта. Може да приеме, че установени в заключението факти и причинни връзки не са доказани или, че неустановени в заключението факти и причинни връзки са доказани, обсъждайки по правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК съдебната експертиза, ведно с другите данни по делото. Решаващият съд е длъжен да изложи мотиви, обективиращи преценката му за годността на експертизата, дали я кредитира или не. Съдът, включително и въззивният, следи служебно дали заключението на вещото лице е пълно, ясно и обосновано, компетентно дадено и обективно, и, когато приетата експертиза не дава точен отговор на поставените задачи, не е достатъчно обоснована, неясна или не е пълна, съдът има задължение съгласно чл. 201 ГПК да постави допълнителни въпроси в залата при разпита на вещото лице, съответно да постави допълнителна задача на експерта, или да допусне повторна експертиза за изясняване на релевантните за правния спор факти.
Същевременно, няма спор както в теорията, така и в съдебната практика, че съгласно чл. 195 ГПК, вещо лице се назначава по искане на страната или служебно, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са необходими специални знания из областта на науката, изкуството, занаятите или други. В зависимост от предмета на изследване и областта, към която се отнасят специалните знания, съдът преценява каква експертиза да назначи и на кое вещо лице да възложи нейното изпълнение. Когато вещото лице не може да изпълни възложената му задача поради липса на квалификация, съдът го освобождава - чл. 198 ГПК, а когато приеме да изпълни задачата, вещото лице носи отговорност за достоверността на констатациите в представеното заключение. В случай на несъгласие с преценката на съда относно вида на експертизата и компетентността на вещото лице страните могат да се защитят като оспорят експертното заключение съгласно чл. 200, ал. 3 ГПК. Съдът не е длъжен да възприеме заключението, а следва да го обсъди във връзка с всички доказателства по делото и да прецени дали констатациите на експерта дават обоснован и компетентен отговор на възложените за целите на делото задачи. Заключението на вещото лице се цени по неговата обоснованост, а не по използваните източници при формирането му. Доказателствената му стойност се преценява от съда с оглед логическата му последователност и научна аргументация. Фактът, че вещото лице е ползвало становище на консултант, не води до опорочаване на експертизата, доколкото същото е било критично анализирано и възприето в рамките на самостоятелна експертна преценка. Отговорността за заключението е на вещото лице.
В конкретния случай въззивният съд е основал решаващия си извод на заключенията на изготвената по делото техническа експертиза, според която в конкретния случай не са спазени изискванията за обследване на процесната конструкция след изтичане на десет годишния проектен експлоатационен срок, като за настъпване на инцидента са допринесли именно липсата на обследване и поддръжка на металната конструкция, довели до нарушаване на изискванията за безопасната й експлоатация; че металната конструкция, вкл. покритието, биха могли да издържат на поривите на вятъра, ако за конструкцията са се полагали грижи за поддръжка и е спазен проектният експлоатационен срок. Експертизата е назначена от въззивния съд, който е преценил, че вещото лице, на което е възложено изпълнението й, притежава необходимите специални знания и професионална квалификация, за да отговори компетентно на спорните по делото въпроси. Вещото лице е приело да изпълни експертизата и под страх от наказателна отговорност е представило заключения, в които е отговорило на поставените задачи в рамките на професионалната си компетентност, като коректно е изложило и ползваните източници, сред които и становището на консултанта. Въззивният съд е анализирал заключението и не е намерил причина да не кредитира съдържащите се в него експертни констатации. Несъгласието на касатора с преценката на въззивния съд, че заключението е изготвено компетентно и дава обективен отговор на релевантния за спора въпрос, не може да бъде подведено под селективния критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е доказана и специфичната за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК допълнителна предпоставка, тъй като по въпроса за приложението на чл. 195 и чл. 198 ГПК, към който тангират оплакванията на касатора има постановена трайна практика, посочена по-горе, която не се нуждае от промяна или осъвременяване.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. Наличието в случая на съдебна практика по поставените питания, която е съобразена от въззивния състав, изключва приложното поле на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.