чл. 155 ал. 2 ЗЗД

Относно задължението на съда да тълкува волята на страните, обективирана в сключен между тях договор, съответно по приложението на чл. 20 ЗЗД? Представлява ли изключение по правни последици нормата на чл. 155, ал. 2, изр. 2 ЗЗД, вр. с чл. 155, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД във взаимоотношенията между претърпял принудително изпълнение ипотекарен гарант с поръчител, който обезпечава същото главно вземане на кредитора? Достатъчно ли е да се докажат наличието на качества на ипотекарен длъжник за чужд дълг, от една страна, и поръчител по този дълг, от друга страна, за да се приложи хипотезата на чл. 155, ал. 2, изр. 2 ЗЗД? Кой юридически факт /кое договорно съглашение/ поражда същностните правни последици на възникналото облигационно отношение и качествата на страните по него /кредитодател, кредитополучател, солидарни длъжници или поръчители, ипотекарен гарант/. Дали това е договорът за оборотни средства овърдрафт №324-131/06.04.2011 г., или договорът за учредяване на ипотека. Необходимо ли е да се търси действителната воля и цел на страните и кой от двата документа отразява волята на страните? Достатъчни ли са и доколко съобразени с практиката на ВКС са квалификациите за правното положение на касаторите в обжалваното решение за разновидностите на солидарната отговорност, извличани от посочения правен статус на задължените лица само от ипотечния акт – солидарна съдлъжнялост, поръчителство, или други правни форми на съзадължение, което е сторил въззивният съд? Достатъчно ли е правосубектно лице, отговарящо за чужд дълг в качеството на поръчител, да се ползва от специалната разпоредба на чл. 155, ал. 2, изр. 2 ЗЗД спрямо ипотекарния длъжник за същото задължение и при същите страни?