чл. 62 ал. 3 ТЗ

не следва да се допуска касационно обжалване, защото не са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд, не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, а и е налице установена съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд. Ответникът по иска, доколкото е юридическо лице /съгласно чл. 37, ал. 2 ЗИНЗС/, което разполага със средства и извършва „стопански дейности, които подпомагат, съпътстват или допълват основния му предмет на дейност“ /вж. чл. 37, ал. 1 ЗИНЗС/е лице, притежаващо процесуална правоспособност /Процесуалната правоспособност е една от абсолютните процесуални предпоставки, за които съдът следи служебно/. Въпросът за наличие на материалноправна легитимация е въпрос по съществото на спора, на който въззивният съд е отговорил положително, съобразявайки установената практика, съгласно която когато някой ползва чужд имот без правно основание и това не съставлява непозволено увреждане, отношенията между ползвателя и собственика трябва да се уреждат съобразно с принципите на неоснователното обогатяване. Съгласно чл. 59, ал. 1 ЗЗД, когато някой държи без правно основание чужда вещ, той дължи обезщетение на собственика за ползите от които го е лишил, без значение дали реално е ползвал вещта и дали е получавал приходи. Обстоятелството, че ползвателят е държавно предприятие по чл. 62, ал. 2 ТЗ, не променя този извод. Съгласно установената практика /вж. напр. решение по гр. д.№2719/2020г. на ІІІ г. о., гр. д.№1274/2020г. на ІV г. о./ държавните предприятия, които не са преобразувани в търговски дружества след приемането на ТЗ или са създадени като държавни предприятия на основание чл. 62, ал. 3 ТЗ, са легитимирани както да предявяват, така и да отговарят по искове за собственост и други вещни права и по облигационни искове за обезщетение за лишаване от право на ползване. В тази връзка, поставеният въпрос от касатора дали този търговецът има качество на субституент на държавата, не съставлява общо основание за допустимост, защото не е свързан с решаващите мотиви на съда. Несъотносима е и практиката, на която касаторът се позовава, поради което тя не може да обоснове основанието за допустимост по чл. 280, ал. 1 ГПК. Решенията по посочените дела са постановени във връзка с въпроси, които са различни от настоящите, а освен това са във връзка с различна фактическа обстановка и правна квалификация на спора – решението по гр. д.№5320/2008г. на ІІІ г. о. е по иск по чл. 7 ЗВСОНИ, по гр. д.№3309/2008г. на ІІІ г. о.- по иск по чл. 344 КТ и по гр. д.№1571/2009г. на ІV г. о.- по иск за вреди по чл. 1 ЗОДОВ. Наличието на установена практика по приложението на чл. 59 ЗЗД, която е съобразена от въззивния съд изключва приложението и на специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.