следното: „Какво е съдържанието на понятието „справедливост“, заложено в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, и какви конкретни обстоятелства следва да вземе предвид съдът при определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди?“. Страната е твърдяла, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, като е посочила и разгледала две решения на същия съд и отново е изложила своите оплаквания за несъгласие с изводите на съда по отношение определения размер на обезщетението. Като трети, касаторът е поставил въпросът: „Длъжен ли е съдът да мотивира и обоснове своите изводи относно съществото на спора и основателността на иска?“. Цитирани и разгледани са две решения на ВКС, като е направено оплакване, че с обжалваното решение само формално е коментирана проблематиката по делото„ и е разгледано разбирането на касатора относно съдържанието на мотивите на съдебния акт. Страната е поддържала и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в каквато връзка е поставила въпросът: „Как се отразява наказателното производство, завършило с влязла в сила осъдителна присъда на обема на претърпените неимуществени вреди от незаконосъобразно използване на СРС, когато наказателното производство и незаконосъобразното използване на СРС се развиват паралелно?“. По отношение на поддържаното основание, касаторът е разгледал три възможни разрешения на въпроса, с оглед твърдението, че липсва практика на ВКС, относима към този въпрос, както и според него липсвала и норма на законодателството, която да дава отговор на този въпрос. В заключение е заявил също така, че законът уреждащ отговорността на държавата за вреди от незаконосъобразно използване на СРС не уреждал тези въпроси, чл. 52 ЗЗД бил лаконичен, поради което според него, законът бил неясен и непълен и се откривала възможността за евентуална противоречива практика в бъдеще. Други доводи не са развити.