чл. 58 ал. 2 ЗК

Неоснователността на искането за допускане до касация по първия, втория и третия въпроси произтича от обстоятелството, че те нямат правен характер по смисъла на ТР №1/2010 г. по тълк. д. №1/2009 г. на ОСГТК, ВКС.
Първият въпрос съставлява твърдение за допуснати процесуални нарушения от въззивната инстанция – несъответствие на фактически и правни изводи на установените по делото факти, игнориране на доказателства, невярно обсъждане и ценене на доказателства, неизвършване на самостоятелна преценка при проверка истинността на твърдения на страните. Наличието на евентуално такова съществено процесуално нарушение не е предмет на проверка по чл. 288 ГПК, а може да бъде преценявано след допуснатото касационно обжалване и обосноваване на общия критерий за осъществяване на факултативния касационен контрол, доколкото формално съдът е обсъдил заявените от касатора в качеството му на въззивник оплаквания и твърдения. Дали изводите, до които е стигнал в резултат на това обсъждане, са правилни е въпрос, който стои извън производството по селекция. Като допълнение следва да се има предвид, че касаторът недопустимо заявява оплаквания за необсъдени негови твърдения, които е въвел едва във въззивната жалба – извършени плащания по искови и изпълнителни дела в полза на кооперацията с лични негови средства и средства на И. П. и И. К..
Вторият въпрос въобще не е обсъждан от въззивния съд. В мотивите на обжалваното решение съставът е приел, че оборотните ведомости и извлечения от счетоводни сметки не носят подписа на ответника, но съдържанието им е пренесено в отчетите за приходите и разходите и годишните данъчни декларации, които са били подписани и подадени лично от ответника в качеството му на представляващ кооперацията. Оттук е направен извод за обвързаността на Д. от счетоводните вписвания. Съдът не е обосновал решението си със съображения относно наличието на материална доказателствена сила на вписванията в счетоводните книги.
Третият въпрос игнорира решаващия мотив на съда, че взетото от общото събрание решение е валидно и стабилизирано, доколкото не е било обжалвано по реда на чл. 58 ЗК. Той не кореспондира с оплакванията във въззивната жалба, че на практика решение за ангажиране отговорността на ответника липсва, доколкото протоколът от проведеното общо събрание невярно отразява провеждането на такова събрание и вземането на решение за това.
Отговор на четвъртия въпрос произтича директно от закона – срокът за обжалване на решение, взето от общото събрание на кооперацията, е преклузивен и тече в рамките на две седмици, като началото му е денят, в който е взето решението, а ако ищецът не е присъствал при решаването - денят на узнаването, или уведомяването му. Разпоредбата е императивна и не може да бъде заобиколена чрез опити да бъде инцидентно проверена законосъобразността на взетото решение в друго производство извън рамките на сочения преклузивен срок, доколкото изтичането му погасява правото да се търси съдебна защита. Разпоредбата на чл. 58 ЗК е ясна и не се нуждае от тълкуване, респективно не създава проблеми при прилагането. Касаторът не е обосновал сочената от него допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както изисква т. 4 ТР №1/2010 г. по тълк. д. №1/2009 г. на ОСГТК, ВКС. Единствено декларативното посочване на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и твърдението, че липсва практика по приложение на законовата разпоредба не е достатъчно, за да бъде допуснат касационен контрол.
Не се явява удовлетворена и сочената предпоставка за директен контрол на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност. В практиката на ВКС е разяснено, че това е квалифицирана форма на неправилност, която следва да е установима само след запознаване с мотивите на решението без присъщата на касационното производство проверка за правилно приложение на материална или процесуална правна норма, както и обоснованост на решаващите мотиви. В случая твърденията на касатора са за допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила, регламентирани от чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, гарантращи постановяването на мотивирано решение, т. е. заявено е оплакване за допусната от съда обикновена неправилност, която изисква проверка дали изводите на въззивния съд отразяват дейност по обсъждане на наведените от страните възражения и фактически твърдения и се припокрива с основанието за касационен контрол по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. второ ГПК. В трайната практика на ВКС се приема, че проявления на очевидната неправилност са приложение на норма, която не е част от обективното ни право, или приложение на законова норма в нейния обратен смисъл, или драстично нарушение на основни правни принципи. Твърдения за подобни нарушения не са заявени.
При липса на релевираните от касатора основания за достъп до касационен контрол такъв следва да бъде отказан.