чл. 209 ЗЗД

1. „Следва ли въззивният съд при постановяването на решението си да вземе предвид настъпилите по време на въззивното производство факти и обстоятелства, настъпването на които е било надлежно установено по делото, съобразно изискванията на чл. 266, ал. 2, т. 2 ГПК?“; 2. „Налице ли е преклузия по отношение на твърдението на страна за нищожност на правна сделка /договор/, направено за пръв път пред въззивната инстанция, ако нищожността произтича от възникнал по време на въззивното производство факт, като се вземе предвид и съществуващото задължение за съда за служебно установяване на нищожността, съобразно постановеното в ТР №1/27.04.2022 г. на ОСГТК?“; 3. „Възможно ли е изявленията на пълномощник на страна по една правна сделка да послужат за установяване на действителната воля на упълномощителя при тълкуването на друга правна сделка, в която упълномощителят лично е участвал?“; 4. „Длъжен ли е съдът да установи правно релевантните факти по делото и да им даде съответната правна квалификация, като въз основа на това да посочи какво е съществуващото правоотношение между страните в процеса, като обсъди всички факти поотделно и в тяхната съвкупност?“; 5. „Кога следва да е налице уговорката за обратно изкупуване, за да се приеме, че продажбата на недвижим имот е сключена в нарушение на разпоредбата на чл. 209 ЗЗД и поради това недействителна?“; 6. „Като се има предвид, че забраната на чл. 209 ЗЗД е частен случай на тази по чл. 152 ЗЗД, следва ли съдът при прогласяване на нищожността на прехвърлителната /фидуциарната/ сделка да е установил и другото правоотношение между страните по делото, по силата на което прехвърлителят на имота е задължен спрямо приобретателя за определена престация, за обезпечаването на която е сключена фидуциарната сделка по чл. 209 ЗЗД?“ и 7. „Допустимо ли е да се установява уговорка за обратно изкупуване по смисъла на чл. 209 ЗЗД между страните по договор за продажба на недвижим имот със свидетелски показания, ако такава уговорка не се съдържа в нотариалния акт, материализиращ продажбата?“. Сочи, че първият въпрос е решен в противоречие с решение №192/27.11.2023 г. по гр. д. №4819/2022 г. на ВКС, IV г. о., вторият с ТР №1/27.04.2022 г. по тълк. д. №1/2020 г. на ВКС, ОСГТК, третият с ТР №5/12.12.2016 г. по тълк. д. №5/2014 г. на ВКС, ОСГТК, четвъртият с решение №9/03.02.2017 г. по гр. д. №2656/2016 г. на ВКС, IV г. о., петият с решение №135/12.12.2018 г. по гр. д. №4288/2017 г. на ВКС, III г. о., шестият с решение №33/28.05.2018 г. по гр. д. №2112/2017 г. на ВКС, IV г. о. и седмият с решение №435/01.03.2013 г. по гр. д. №370/2012 г. на ВКС, I г. о. и решение №39/02.05.2018 г. по гр. д. №1859/2017 г. на ВКС, I г. о. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.