чл. 393 ал. 2 ГПК

са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Бланкетното посочване на разпоредбата не е достатъчно. Първият въпрос се отнася до процедурата за налагане на допуснатата обезпечителна мярка и в частност уведомяването на страната, срещу която е допусната. Съобщаването за наложена възбрана е гаранция за правото на защита на ответната страна, която може да обжалва допуснатата обезпечителна мярка. Съгласно изричната разпоредба на чл. 396, ал. 3 ГПК определението, с което се допуска обезпечение на иска не може да бъде спряно поради обжалването му с частна жалба. Респективно ролята на уведомяването е да информира насрещната страна по делото за предприетите обезпечителни мерки, както и за възможността определението, с което са наложени да бъде обжалвано – право, което е реализирано в настоящото производство. Тук е моментът да се уточни, че както повелява законът, обжалването не спира изпълнението, тъй като в противен случай би се обезсмислило обезпечителното производство като цяло. Ето защо и искането за спиране е неоснователно, още повече, че ответната страна по частната жалба – Д. Г. Б. е приложила постановеното решение на въззивния съд по предявените искове, което само по себе си представлява изпълнително основание съгласно чл. 404, ал. 1, т. 1 ГПК и изпълнението му подлежи на спиране при условията на чл. 282 ГПК. Вторият въпрос не е бил обсъждан и разрешаван от въззивния съд, предвид правилото на чл. 393, ал. 2 ГПК според което не се допуска обезпечение на иск за парично вземане чрез налагане на запор върху вземания, върху които не се допуска принудително изпълнение. Текстът на разпоредбата е ясен и неоправдано в изложението жалбоподателката се стреми да го тълкува разширително предвид твърдяната от нея несеквестируемост на процесния недвижим имот. Благоприятните последици от несеквестируемостта се осъществяват само в случай, че са доказани предпоставките на чл. 444, т. 7 ГПК и са предприети действия по принудително изпълнение, но не и в обезпечителното производство, в какъвто смисъл е и практиката на ВКС - определение №107/04.03.2013 г. по ч. гр. д №1094/2013 г. по описа на ВКС, I г. о. Третият въпрос директно повдига питане относно приложението на закона и съдържа в себе си оспорване на разрешението на въззивния съд. Така поставен той представлява касационно основание, което подлежи на разглеждане едва в случай, че обжалваното определение бъде допуснато до касационен контрол.