чл. 366 ЗЗД

между страните в настоящото производство е концентриран именно върху това следват ли се на “Айкарт Кредит“ ЕАД разноски съобразно отхвърлената част от предявения срещу него осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за връщане на платените от кредитополучателя /ищец/ без основание суми за възнаградителни лихви и такси по договора за кредит. В тази връзка съдът намира за неотносимо в случая цитираното в молбата по чл. 248 ГПК на ищеца. Решение на СЕС от 19.07.2020 г. по съединени дела C-224/2019 и C-259/19. В т. 5 на това решение се приема, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 Директива 93/2013, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния й характер. Съобразно гореизложения предмет на разгледаните искове, настоящият случай не е аналогичен и не са налице основания кредиторът и ответник по предявения осъдителен иск да бъде лишен от обезщетяване на сторените от него разноски по този иск съобразно отхвърлената му част. Касае се за предявен иск за неоснователно обогатяване, който се разглежда по реда на общия исков процес и разноските във връзка с който следва да бъдат понесени от страните съобразно общото правило на чл. 78, ал. 1 и ал. 4 ГПК. Нещо повече – частичното отхвърляне на така предявения осъдителен иск, е именно следствие от уваженото насрещно възражение на ответника кредитор за прихващане със задължения на ищеца потребител за заплащане на неизплатени суми за главница по договора за кредит за периода от 15.06.2021 г. до 28.02.2022 г., дължими на основание чл. 23 ЗПК. Поради което и разноските са разпределени между страните по правилата на чл. 78, ал. 1 и ал. 4 ГПК, като в тежест на ищеца са възложени разноските в производството съобразно отхвърлената част от предявения от него осъдителен иск. Следователно, не са налице сочените в молбата му по чл. 248 ГПК основания за отмяна на решението в тази част. Вторият спорен въпрос е относно размера на така разпределените между страните разноски за производството. Относно размера на възложените в тежест на ищеца разноски за първоинстанционното производство, съобразно отхвърлената част от предявения от него осъдителен иск (каквото възражение се съдържа в молбата по чл. 248 ГПК от „Айкарт Кредит“ ЕАД), настоящият състав намира, че същите са точно изчислени по изложените в мотивната част на решението съображения, които не намира за необходимо да преповтаря и в настоящия съдебен акт. Само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че при изчисляването им са взети предвид не само фактическата и правна сложност на делото, но и вида, характера и интензивността на извършените от защитата на ответното дружество процесуални действия конкретно в първоинстанционното производство, като по отношение претендираното адвокатско възнаграждение от процесуалния му представител за първата инстанция е съобразена най-новата практика на Съда на Европейския съюз, обективирана в Решение от 25 януари 2024 г. по дело С 438/2022 г., както и практиката на националния съд, залегнала в определение №50015/16.02.2024 г. по т. д. №1908/2022 г. на ВКС, определение №343/15.02.2024 г. по т. д. №1990/2023 г. на ВКС и др., според която посочените в Наредба №1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне на възнагражденията, но без да са обвързващи за съда. Поради което настоящият състав намира, че не са налице основания за изменение на решението в частта за разноските и за възлагането в тежест на ищеца на допълнителни такива за първоинстанционното производство над тези, за които е осъден с решението, в размер на 857,55 лева, като молбата по чл. 248 ГПК от „Айкарт Кредит“ ЕАД в тази й част е неоснователна. По идентични на вече изложените съображения настоящият състав намира за неоснователно и възражението, направено в молбата по чл. 248 ГПК от ищеца Л. , за неправилно изчисляване на размера на възложените в тежест на ответното дружество разноски съобразно уважената част от исковете, както и размера на определеното адвокатското възнаграждение в полза на адв. Б. за оказаната от него безплатна адвокатска помощ и съдействие на ищеца. Към вече посоченото следва единствено да се допълни, че при представителство по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв /каквото е осъществил адв. Б. спрямо ищеца/, възнаграждението се определя от съда, но това възнаграждение, след като бъде определено, следва да бъде съобразено с изхода от спора и с фактическата и правна сложност на делото. Това е сторено в съдебното решение, като съдът е съобразил също така и извършените от защитата на ищеца процесуални действия. В случая и по двата предявени иска – за недействителност на договора за кредит /чл. 22 ЗПК/ и осъдителния – за връщане на платените от кредитополучателя /ищец/ без основание суми /чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД/, извършената работа е една и съща, доколкото искът по чл. 22 ЗПК представлява елемент от фактическия състав на осъдителния иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД и в този смисъл свършената от пълномощника работа по двата иска е една и съща. Става дума за ангажиране на едни и същи доказателства, извършване на идентични правни действия, упражняване на едни и същи процесуални права. Действително, по естеството си исковете са различни и обективно съединени, но са предявени и поддържани на един и същ правопораждащ юридически факт - сключването на един и същ договор за кредит, което предполага еднаквост на извършената защита, респ. работа. Именно по тези съображения е определен и размерът на дължимите от ответното дружество в полза на ищеца разноски за производството пред двете инстанции съобразно уважената част от исковете му. Поради което молбата на ищеца за изменение на решението в частта за разноските и в тази й част (с която е поискано да бъде увеличен размерът на разноските, дължими се в полза на ищеца съобразно уважената част от исковете, както и да бъде увеличен размерът на адвокатското възнаграждение в полза на адв. Б., определено по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА) също е неоснователна. Последният спорен между страните въпрос, въведен с молбата по чл. 248 ГПК от ответника „Айкарт Кредит“ ЕАД, е относно това налице ли са предпоставките за определяне на възнаграждение на процесуалния представител на ищеца адв. Б. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, доколкото от ответника са направени възражения, че ищецът нямал качеството материално затруднено лице по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Тези доводи на ответника за липса на предпоставките за определяне на възнаграждение на процесуалния представител на ищеца на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, настоящият състав намира за неоснователни. В тази връзка съдът изцяло споделя константната практика на ВКС по този въпрос, обективирана в Определение №43 от 10.02.2022 г. по гр. д. №2611/2021 г. на ІV г. о., Определение №682 от 18.10.2012 г. по ч. гр. д. №598/2012 г. на ІІІ г. о., Определение №708 от 05.11.2015 г. по ч. гр. д. №4891/2015 г. на ІV г. о., Определение №257 по ч. т. д. №226/2018 г. на ІІ т. о. и др., съобразно която в посочената разпоредба на чл. 38, ал. 1 ЗАдв липсва изискване клиентът да доказва наличието на някое от посочените основания, а решението дали да окаже безплатна помощ, е въпрос единствено на преценката на самия адвокат. Наличието на основанията по чл. 38, ал. 1 ЗАдв не може да бъде обсъждано от съда при произнасяне по отговорността за разноски.