чл. 186 КТ

Законът за електронния документ и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/ съдържа обща рамка и дава определение какво е електронен документ, електронният подпис, как се предоставят удостоверителни услуги и какви са изискванията за правната им валидност, а Наредба за вида и изискванията за създаването и съхраняването на електронни документи в трудовото досие на работника или служителя /Наредбата/, приета с ПМС №71 от 10.05.2018 г. на основание чл. 128б, ал. 3 КТ, урежда: видовете електронни документи, които могат да бъдат част от трудовото досие на работника/служителя, изискванията за създаването, изпращането и удостоверяването на връчването им между работника/служителя и работодателя, изискванията за съхраняване на тези документи. Наредбата урежда начините за създаване, изпращане и съхранение на електронни документи в конкретната сфера на трудовите досиета, в съответствие със законовата рамка на ЗЕДЕУУ и Регламент (ЕС) №910/2014. Тя изрично се позовава и препраща към изискванията на Регламент (ЕС) №910/2014 и на ЗЕДЕУУ, като част от правната уредба при създаване на електронни документи. ЗЕДЕУУ дава общите правила за електронни документи и подписи, а Наредбата прилага тези правила в контекста на трудовите досиета. При липса на доказателства за изградена информационната система по чл. 2, ал. 1 Наредбата при работодателя и на постигната договореност между последния и служителя във връзка със създаването, подписването и изпращането на електронни документи /съгл. чл. 4 и сл. от Наредбата/, приложение следва да намери общият режим по ЗЕДЕУУ.
В Решение №303/07.10.2013 г. по гр. д. №3715/2013 г. на ВКС, IV г. о. по материалноправния въпрос за правното значение на електронното съобщение и доколко доставянето му на електронен адрес може да бъде приравнено на връчването на писмен документ е прието, че ЗЕДЕУУ урежда правните последици от електронните изявления, а тяхното пренасяне като електронни съобщения, в разновидността им електронна поща, се урежда в Закона за електронните съобщения /ЗЕС/. Съгласно пар. 1, т. 11 ДР ЗЕС, електронна поща е съобщение във вид на текст, изпратено чрез обществена електронна съобщителна мрежа, което може да бъде съхранено в нея или е получено в крайното оборудване на получателя, а пар. 1, т. 22 от същите разпоредби дефинира „Интернет” като система от взаимосвързани мрежи, ползващи интернет протокол, което им позволява да функционират като самостоятелна виртуална мрежа. Електронната поща, когато е изпратена чрез Интернет и съдържа изявление с гражданскоправно значение, съставлява електронен документ по смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕУУ. По силата на чл. 10, ал. 1 ЗЕДЕУУ електронната поща се счита получена най-рано с постъпването й в посочената от адресата информационна система, а най-късно - с изтеглянето й от адресата от системата, в която е постъпила.
В случая от събраните доказателства е прието за установено, че страните са възприели използване на електронните съобщения за взаимните уведомления, които разменяли и по други поводи. Предвид изложеното, произнасянето на въззивния съд е в съответствие с цитираната практика – съдът е приел, че отправеното от работника предизвестие по електронната поща на ел. адрес на управителя на ответното дружество удовлетворява изискванията за писмена форма на документа, а с постъпването му в информационната система на адресата съдържанието на документа следва да се счита узнато от работодателя /вкл. и от заглавието на писмото/. В прикачения файл към писмото е налице подписано изявление от служителя за прекратяване на трудовото правоотношение. Въпрос за авторството на изявлението изобщо не е повдиган от ответника в отговора на исковата молба след представянето на съдържанието на документа на хартиен носител, а фактът, че е изпратен от електронната поща на ищцата е установен от СТЕ.
Предвид гореизложеното, поставения въпрос №3 няма решаващо значение за изхода на делото и не служи като обосновка за допускане до касационно обжалване.
Въпрос №5 не притежава характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията по т. 1 ТР №1/2010 г. на ВКС, ОСГТК, защото не е изводим от решаващите мотиви на въззивния съд по делото – той не е излагал аргументи, че трудовия договор е бил прекратен с конклудентни действия, при обосноваване на изводите си за основателност на предявения иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Затова и по този въпрос, и на соченото основание не следва да се допуска касационно обжалване.
Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК - очевидна неправилност. За да е налице очевидна неправилност като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В случая не се установяват хипотезите на квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт. Касаторът се позовава на очевидна неправилност на въззивното решение, но не излага доводи, различни от оплакванията в касационната жалба, а те са общи твърдения за неправилност, които не могат да обусловят извод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. При прочита на самото решение не се констатира видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, нарушение на научни и/или опитни правила или на правилата на формалната логика.