чл. 117 КМЧП

са свързани помежду си и обобщено касаят приложението на нормите на чл. 118, ал. 1 и ал. 2 КМЧП като същите се отнасят до предпоставките за допустимост на установителния иск по чл. 118, ал. 2 КМЧП, респ. възможността за инцидентно произнасяне при признаването на чуждестранен съдебен акт. Така обобщен и уточнен от настоящия състав (съгласно т. 1 ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), поставеният въпрос е обуславящ изхода на делото и удовлетворява общия селективен критерий, но не и сочения допълнителен такъв по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно трайно застъпеното в съдебната практика на ВКС разбиране, нормата на чл. 118 КМЧП урежда два вида признаване на чуждестранно съдебно решение (вкл. и съдебното разпореждане): пряко признаване, без необходимост от съдебно производство, от органа, пред който се представя – чл. 118, ал. 1 КМЧП и непряко признаване по съдебен ред чрез предявяване на установителен иск пред СГС – чл. 118, ал. 2 КМЧП. При прякото признаване по чл. 118, ал. 1 КМЧП органът, пред който са представени документите, след проверка за наличието на предпоставките по чл. 117 КМЧП, може да признае решението като зачете правните му последици. В случай, че съответният компетентен български орган приеме, че не е налице някое от условията по чл. 117 КМЧП, тогава заинтересованото лице може да иска признаване на чуждестранното решение по съдебен ред с предявяването на установителен иск пред СГС – чл. 118, ал. 2 КМЧП. Последователна е съдебната практика на ВКС и в разрешението на въпроса относно процесуалните предпоставки за допустимост на иска по чл. 118, ал. 2 КМЧП. Според тази практика писменият отказ на органа да признае чуждестранния съдебен акт (решение, вкл. разпореждане) е предпоставка за завеждане на установителния иск пред СГС (така определение №2210 от 08.05.2024 г. по ч. гр. д. №1232/2024 г. на ВКС, III г. о., определение №808/21.12.2015 г. по ч. гр. д. №5686/2015 г., определение №200/20.04.2017 г. по ч. гр. д. №1173/2017 г., двете на IV г. о. на ВКС, решение №342 от 13.05.2009 г. по гр. д. №940/2008 г. на ВКС, ІІІ г. о. и др.). В разглежданата хипотеза отказът на органа (СО, чрез кметовете на район „К. поляна и район „Слатина) да признае чуждестранното съдебно разпореждане е процесуална предпоставка за завеждането и допустимостта на иска. Последната е обусловена от наличие на правен интерес от завеждането му, който изисква да е налице „спор относно условията за признаване на чуждестранното решение, съгласно чл. 118, ал. 2 КМЧП. При липсата на писмен отказ на органа, пред който е представен чуждестранния съдебен акт, да го признае, е недопустимо да се използва съдебният ред за непряко признаване. Въззивният съд не се е отклонил от даденото по – горе правно разрешение при постановяване на обжалваното определение като е приел, че едва когато съответният български административен орган откаже – поради отсъствие на някое от условията по чл. 117 КМЧП да признае чуждестранното решение (разпореждане), заинтересованото лице може да иска признаването му по съдебен ред чрез предявяване на установителен иск пред СГС. Именно отказът на органа да признае чуждестранния съдебен акт е процесуална предпоставка за предявяване на този иск и допустимостта му е обусловена от наличието на правен интерес – „спор относно условията за признаване на чуждестранното решение (разпореждане). Доколкото по делото не е установено наличието на влязъл в сила отказ за признаване на коментирания чуждестранен съдебен акт, тъй като с такова нарочно искане по чл. 118, ал. 2 КМЧП административният орган не е бил сезиран (искането до него е за предоставяне на административна услуга за снабдяване на молителя - Фонд „Добрият Пастир“, с данни за имотното и гражданското състояние на лицето П. Г. Г.), решаващият състав е формирал извод за недопустимост на предявения иск. Даденото от апелативния съд разрешение не противоречи на установената практика на ВКС, а напротив – то съответства на нея, което изключва приложно поле на поддържаното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Отделно от горното, решение №248/26.10.2012 г. по гр. д. №241/2012 г. на II г. о. на ВКС, на което жалбоподателят се позовава, е неотносимо към процесния случай, тъй като е постановено при различна фактическа обстановка. В последното е даден отговор на въпроса за възможността въззивният съд инцидентно по висящ процес да зачете последиците на влязло в сила съдебно решение на чуждестранен съд, в който случай признаването поражда действие само между страните по съответното дело. Сега разглежданият казус обаче не е такъв, доколкото не се касае за спор по признаване на чуждестранен съдебен акт в хода на висящ исков процес, а нормативна възможност за инцидентно произнасяне в горния смисъл не е предвидена. Следва да се посочи също, че макар и в цитираното решение изрично да не е обсъждана абсолютната процесуална предпоставка за допустимостта на установителния иск по чл. 118, ал. 2 КМЧП – наличието на правен спор относно условията по чл. 117 КМЧП, респ. отказ на компетентен български орган да признае чуждестранния съдебен акт, то съгласно установеното в практиката на ВКС (определение №200/20.04.2017 г. по ч. гр. д. №1173/2017 г. на IV г. о.), тя следва от буквалното тълкуване на чл. 118, ал. 2 КМЧП: „При спор относно условията за признаване на чуждестранното решение може да се предяви установителен иск пред Софийския градски съд, както и при систематичното тълкуване на разпоредбата във връзка с чл. 118, ал. 1 КМЧП: „Признаването на чуждестранното решение се извършва от органа, пред който то се предявява. Затова, по първите две питания касационен контрол не може да се допусне на заявеното селективно основание.