Определение №****/**.**.2026 по дело №****/2026

Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по съществото на спора и да даде отговор на доводите и възраженията на страните, а не да извършва единствено оценка на изводите на първоинстанционния съд? Представлява ли това нарушение на чл. 236 ГПК и на правото на справедлив процес?

Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото, приети и относими към конкретния спор или може да обоснове изводите си по съществото на спора с произволно избрани от него доказателства при пълно пренебрегване на останалите доказателства?

Допустимо ли е въззивният съд да разглежда и приема за релевантни възражения, които не са направени от страната и представлява ли това нарушение на диспозитивното начало по чл. 6 ГПК? Допустимо ли е въззивният съд да се произнася по незаявени в жалбата доводи и да приема за недоказани факти и обстоятелства, които не са спорни между страните?

Длъжен ли е съдът при направено оспорване на документ и при поискване на оригинал, първо да установи неговото естество (дали представлява електронен, хартиен или хартиен препис от електронен документ), за да определи приложимите процесуални правила относно доказателствената му сила и реда за проверка на автентичността му? Допустимо ли е съдът да откаже проверка на документ с мотив, че няма хартиен оригинал, без да изиска електронния му оригинал по чл. 184 ГПК и без да назначи експертиза? Неподписаният с електронен подпис оспорен документ притежава ли обвързваща съда сила относно неговото авторство?

Кой носи доказателствената тежест за установяване връчването на преписа от исковата молба и редовното уведомяване в производството по екзекватура – молителят или ответникът? Достатъчно ли е формално твърдение за уведомяване, или съдът е длъжен служебно да изиска и да установи чрез категорични доказателства, че ответникът действително е получил исковата молба и уведомлението за назначаване на арбитър съгласно чл. 117, т. 2 КМЧП и чл. V, т. 1, б. б Конвенцията?

Може ли съдът да приеме, че изискванията на чл. 117, т. 2 КМЧП и чл. V, т. 1, б. б Нюйоркската конвенция са изпълнени единствено въз основа на подадено от ответника становище, без да обсъди направеното възражение за липса на връчване и липса на уведомяване за назначаването за арбитър и достатъчно ли е формалното изпращане на електронно съобщение, ако страната не е могла своевременно да узнае за производството и да организира защитата си?

Какъв е приложимият начин за доказване на надлежно уведомяване по чл. 117, т. 2 КМЧП и чл. V, т. 1, б. б Нюйоркската конвенция в условията на електронни форми на комуникация (имейли, ел. адреси, куриерски услуги)? Кои минимални граници следва да бъдат изпълнени, за да се приеме, че страната действително е получила препис от исковата молба и е имала ефективна възможност да организира защитата си? Следва ли цифровата или електронната форма на уведомяване да поражда правни последици само при доказано авторство, автентичност и достигнало до адресата съдържание, или е достатъчно формалното изпращане без доказателства за фактическо получаване?

Допустимо ли е съдът да приеме за доказани авторството и съдържанието на електронен документ, който не е подписан с квалифициран или с обикновен електронен подпис, при своевременно оспорване, без да приложи процедурите по чл. 193-195 ГПК и без да допусне съдебно-техническа експертиза? Задължително ли е при направено оспорване и поискване на оригинал представянето на електронния документ на електронен носител по смисъла на чл. 184, ал. 1 ГПК?