чл. 418 ал. 2 ГПК

1) законосъобразно ли е формата на разпореждане за допускане на незабавно изпълнение, като акт на съда, да бъде абстрактна; 2) законосъобразно ли е разпореждане за допускане на незабавно изпълнение да бъде неформално, т. е. без същото да бъде ясно, недвусмислено и писмено материализирано като акт на съда; 3) законосъобразно ли е необходимото нормативно съдържание, което следва да бъде обективирано в разпореждане за допускане на незабавно изпълнение, да се предполага, без в него да присъстват синоними или словосъчетания, които логически и граматически да са свързани с думите допускане и/или „незабавно изпълнение; 4) законосъобразно ли е издаването на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, без да е постановено разпореждане за уважаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК; 5) нищожен ли е акт на съда, какъвто е разпореждането, който е постановен без писмена форма и не е подписан; 6) в заповедното производство по чл. 417 ГПК съдът длъжен ли е да издаде писмен акт – разпореждане, и общо колко броя разпореждания следва да бъдат издадени при приключване на производството; 7) допустимо ли е вместо да се издаде отделен съдебен писмен акт – разпореждане – направо да се издаде заповед за изпълнение; допустимо ли е въобще съдът да издава съдебни актове с едно наименование, но съдържанието в тях да е на други нецитирани и неиздадени предходни съдебни актове; и ако това е възможно, то следва ли в същата да са изложени надлежно мотиви по фактическите и правни въпроси, които е следвало да бъдат изложени в неиздаденото разпореждане; и 8) кой е подлежащият на изпълнение съдебен акт (съдебно изпълнително основание) в производството по чл. 417 ГПК – разпореждането за допускане на незабавно изпълнение и въз основа на което се издава заповедта за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, или изпълнителният лист, или съвкупност от посочените документи. Касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че по тези въпроси обжалваното въззивно решение било постановено в противоречие с практиката на ВКС и конкретно – с ТР №1/10.02.2012 г. на ОСГТК, решение №363/21.10.2015 г. по гр. д. №3154/2015 г. на IV-то гр. отд., решение №123/04.04.2012 г. по гр. д. №777/2011 г. на I-во гр. отд., определение №91/17.05.2018 г. по ч. гр. д. №1824/2018 г. на II-ро гр. отд. и решение №100/07.08.2019 г. по гр. д. №2882/2018 г. на I-во гр. отд. В изложението се сочи и че касационното обжалване на въззивното решение следвало да се допусне „при вероятна очевидна неправилност“, но без да се излагат каквито и да било съображения в тази насока, респ. – за наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, която (макар и неточно) визира жалбоподателят.