чл. 21 ал. 5 ГПК

от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. На плоскостта на това разяснение в процесния случай по необходимост се налага извод, че релевираният от двамата касатори правен въпрос е бил всъщност ирелевантен за изхода на делото, щом като те не са оспорили наличието на заемно правоотношение по чл. 240, ал. 1, предл. първо-во ЗЗД, а това предвид реалния характер на всеки договор за заем, предпоставя извършено предаване на исковата сума, а оттам – и дължимост на уговорените помежду им лихви върху същата главница. Ето защо, при така установената липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, безпредметно се явява обсъждането налице ли е някоя от допълнителните предпоставки, релевирани от двамата касатори – по т. 1 или по т. 3 на същия законов текст. Единствено за пълнота на настоящето изложение ще следва да се разграничи, че т. нар. „очевидна неправилност” като основание за допустимост на касационния контрол не може по никакъв начин да се свързва с точното прилагане на закона, както и с развитието на правото. Напротив, според точния смисъл на чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на дадено въззивно решение до касационно обжалване при очевидна негова неправилност се извършва „независимо от предпоставките по ал. 1” на същия законов текст.