чл. 111 НПК

Съставлява ли изискването третото правоимащо лице да е добросъвестно част от фактическия състав на отговорността на чл. 2в ЗОДОВ в случаите когато държавата, респ. нейните органи, са постановили отнемане на имущество, респ. вещ, собственост на лицето?
Добросъвестността като качество на лицето следва ли да се докаже и кой носи доказателствената тежест за това или тя се презумира на общо основание и произтича само от факта, че собственикът на вещта е трето лице за наказателното производство?
Недаването на указания относно доказване на добросъвестността в доклада по делото от първоинстанционния съд съставлява ли нарушение на съдопроизводствените правила?
Възлагането на ответника да доказва това обстоятелство нарушена ли разпоредбата на чл. 154 ГПК?
Трябва ли правоимащото лице да въвежда твърдения относно добросъвестността в предмета на делото, като го посочи в исковата молба или това обстоятелство изобщо не влиза в предмета на делото?
Ако ищецът е изложил такива твърдения в исковата молба, съобразно диспозитивното начало, следва ли тежестта на доказване да бъде възложена на ответника?
Нормата на чл. 111, ал. 2 НПК по отношение връщане на веществените доказателства на правоимащите лица може ли да се прилага при наличието на норма в особената част на НК, която противоречи на правото на ЕС, но това противоречие не е установено към постановяване на съдебния акт, а впоследствие е обявена за противоконституционна?
Допустимо ли е в производството по чл. 111, ал. 2 НПК правоимащото лице да изложи съображения за своята добросъвестност- че не е знаело за използването на притежавана от него вещ като средство за извършване на престъпление, и излагането на подобни съображения, може ли да има значение в последващо производство по реда на чл. 2в ЗОДОВ по иск, предявен от същото правоимащо лице?
Съставлява ли приложението на чл. 242, ал. 8 НПК специфична гражданскоправна последица с характера на конфискация, по отношение на която не е приложимо връщането на веществени доказателства, уредено в нормата на чл. 111 НПК?
Неотправянето на искане за преюдициално запитване във всички случаи ли съставлява достатъчно съществено нарушение, за да обуслови възникане на отговорността по чл. 2в ЗОДОВ или преценката за това е конкретна, като следва във всеки отделен случай да се преценяват обстоятелствата по делото?