чл. 12 ал. 2 ЗОЗ

е обусловил решаващата воля на въззивния съд, но спрямо този въпрос не се установява наличие на поддържаното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен, че е въведено бланкетно, то не се установяват и предпоставките, с които съгласно разясненията, дадени в т. 4 ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, се свързва наличие на визираното основание - когато се прилага неясна, непълна или противоречива законова разпоредба и тълкуването й е наложително, тъй като липсва съдебна практика в тази насока или когато, макар и непротиворечива, създадената по прилагането й съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и следва да бъде изоставена. В константната практика на ВКС не съществува съмнение, че разпоредбата на чл. 772, ал. 1, т. 1 ТЗ подлежи на корективно тълкуване в частта, предвиждаща привилегия при удовлетворяване на вземанията, обезпечени със запор или възбрана, вписани по реда на ЗОЗ, а именно, че във връзка със запори, вписани по реда на ЗОЗ, разпоредбата на чл. 722, ал. 1, т. 1 ГПК не поражда в полза на обезпечения кредитор привилегия за предпочтително удовлетворяване преди останалите кредитори, а урежда въпроса за предимството при конкуренция между различните способи на принудително изпълнение върху същото имущество. Взискателят, вписал запор по реда на ЗОЗ, няма специални права и привилегии спрямо останалите кредитори на несъстоятелността, защото наложените в изпълнителното производство запори са непротивопоставими на кредиторите на несъстоятелността /чл. 638, ал. 4, изр. 2 ТЗ/.