чл. 61 ЗС

1. „Длъжен ли е съдът да прекрати правото на ползване, придобито по давност, когато се установи, че ползвателят не е изпълнил своите съществени задължения по чл. 57, ал. 1 и ал. 4 ЗС до изтичане на подходящия срок, даден в отправеното му валидно предупреждение, че правото по чл. 61 ЗС ще бъде упражнено, ако в седемдневен срок от получаване на поканата ползвателят не изпълни своите задължения и при условие, че са уточнени видът и размерът на задълженията, както и параметрите на застраховката; Настъпва ли в този случай ефектът на прекратяването на правото на ползване като материалноправна последица след това едностранно волеизявление на собственика или съдът може да предостави допълнителни, неоправдано дълги срокове за изпълнение; Явява ли се такъв допълнителен срок срокът за отговор на исковата молба, от който ползвателите не са се възползвали“; 2. „Длъжен ли е въззивният съд да назначи служебно експертиза, когато във въззивната жалба са наведени оплаквания за процесуално нарушение, довело до неизясняване на спора от фактическа страна или до необоснованост на фактическите изводи, а именно, че към момента на сключването на застраховката през 2022 г. пазарната цена на имота се е повишила значително и това е ноторно известно, или може и да използва експертиза, която е изготвена за пазарната цена на същия имот, но към друга точно определена дата от преди две години – 09.09.2020 г.; В какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл. 12, чл. 236, ал. 2 и чл. 235, ал. 2 ГПК, осигуряващи постановяването на законосъобразно решение; 3. „Длъжен ли е съдът да обсъди и всички искания и възражения на страните, заедно с всички доказателства, които се основават на установени факти, както и доводите, които имат значение за решението по делото; При положение, че делото е въззивно, важи ли ограничението на чл. 269, изр. последно ГПК, според което съдът е длъжен да изложи съображения по всички оплаквания във въззивната жалба, свързани с предмета на спора; Заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва ли да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото“; 4. „При изпълнение на задължението си по чл. 57, ал. 4 ЗС, ползвателят като „застраховащ” чуждо имущество на собственика, посочен в застрахователния договор като „застрахован”, кой от двата правни субекта е носителят на застрахователния интерес и трансформира ли се състоянието на застрахователния договор от висяща недействителност в окончателно недействителен при направен изричен и мотивиран с доказателства отказ от страна на собственика; Може ли с недействителни застрахователни договори, сключени след исковата молба, да се приеме, че имаме реално и точно изпълнение на задълженията на ползвателите по чл. 57, ал. 4 ЗС, като се приеме, че са изпълнявали добросъвестно тези свои задължения и в периода преди исковата молба; Приложим ли е в този случай чл. 95 ЗЗД при положение, че страна по застрахователния договор като застраховащ е ползвателят, а другата страна по договора е застрахователят“; 5. „Налице ли е частично и неточно неизпълнение на задължението по чл. 57, ал. 4 ЗС на ползвателя, когато не е изпълнил изискванията на собственика, за които е бил предупреден, застраховката да бъде сключена на действителната пазарна цена на имота, и има ли право собственикът да иска реално изпълнение чрез съда, както и да не одобри така сключения застрахователен договор; Възможно ли е собственикът да се възползва в бъдеще от подобна застраховка, която писмено не е одобрил, и възможно ли е да я одобри впоследствие, ако тя вече се е трансформирала от висящо недействителна в окончателно недействителна полица; 6. „Когато собственикът на имота е отправил валидно предупреждение с посочен седемдневен срок към ползвателите да изпълнят съществените си задължения по чл. 57, ал. 1 ЗС и се докаже, че има заплатени само от единия ползвател суми, доста след изтичането на този срок, редуцирани с изтекъл давностен срок, а на другия ползвател всички дължими суми са заплатени от собственика на имота, може ли да се направи категоричен извод, че имаме реално и точно изпълнение на задълженията на ползвателите и към кой момент; Има ли значение в случая, че пълният размер на дължимите данъци и такси за имота от единия ползвател са възстановени в пълен размер /без тези, погасени по давност/, заедно с лихвите и другите разноски, с влязло в сила решение след последното заседание пред окръжен съд; 7. „При вещно право на ползване, придобито по давност, длъжни ли са ползвателите да плащат данъци и такси за имота, който са ползвали и в периода на завладяване, както и да го застраховат, и това основание ли е да бъде прекратено правото им на ползване съгласно чл. 61 ЗС при доказано неизпълнение на тези съществени задължения и след отправяне на покана от собственика на имота; и 8. „Длъжен ли е въззивният съд при прилагане на чл. 235, ал. 3 ГПК самостоятелно да прецени, анализира и обсъди всички правно релевантни твърдения на страните, от които зависи разрешаването на спора, както и да посочи в мотивите си дали ползвателят - длъжник е изпълнил до изтичането на обективно подходящия с оглед обстоятелствата срок съществените си задължения по чл. 57, ал. 1 и ал. 4 ЗС, както и дали това наистина удовлетворява интереса на собственика при положение, че данъците и таксите е следвало да се заплатят до точно определена дата, а застраховката да се сключи на действителната пазарна цена на имота. Поддържа се, че първите пет въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС, а останалите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение.