чл. 75 ТЗ

Не се установява недопустимост на обжалваното определение – с него е упражнен контрол върху обжалваем акт от съд, надлежно сезиран и определен според правилата за функционална компетентност.
Соченото от частния касатор обстоятелство, че е нарушено правото му на защита, тъй като съдът е констатирал съществени процесуални нарушения, но въпреки това е потвърдил обжалваното определение, няма отношение към допустимостта на акта, тъй като не касае предпоставките за сезиране и произнасяне.
Определението не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.
Такова то би било, ако е постановено при тежко и видимо от самия акт, съответно от мотивите към него, нарушение на материалния или процесуалния закон или на правилата на формалната логика, чието установяване е възможно без извършване на анализ на данните по делото и на събраните в хода му доказателства (например прилагане на отменен закон, прилагане на закон в противоположния му смисъл, нарушаване на основни съдопроизводствени принципи или формиране на изводи в явно противоречие с логическите правила).
В случая въззивният съд е счел исковете за недопустими поради липса на правен интерес, като от мотивите му е видно, че тази преценка почива на приетия от съдебната практика за релевантен критерий, а именно – дали търсената защита би повлияла положително на правното положение на ищеца като трето на дружеството лице.
В съответствие със закона, а не в негово очевидно нарушение, е изведено, че ищецът няма качеството на съдружник и че легитимният му интерес да получи стойността на дружествения дял (определена според действителния счетоводен баланс към момент, предхождащ извършване на разпоредителните сделки) следва да бъде задоволен по друг правен ред.
Оттук е направен съответният на процесуалния закон извод, че не се изисква даване на указания за отстраняване на нередовността на исковата молба, доколкото тяхното изпълнение не би довело до допустимост на процеса.
Поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос, който съгласно т. 1 на Тълкувателно решение №1/2009 г. по тълк. д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС трябва да е включен в предмета на спора (без да е необходимо да е обхванат от силата на пресъдено нещо), да е обуславящ за решаването му, да кореспондира с въведените от касатора касационни доводи по чл. 281 ГПК и отговорът му да не произтича от конкретните събрани по делото доказателства, а да може да бъде даден абстрактно, независимо от конкретиката на делото.
В случая частният касатор не е формулирал конкретен въпрос, спрямо който да бъде извършена преценка относно правния му характер, а единствено са възпроизведени касационните доводи за неправилност на обжалваното определение.
Дори да се приеме, че въпросът може да бъде изведен от изложените съображения относно служебното задължение за квалифициране на иска, такъв въпрос не би бил обуславящ, доколкото съдът не е счел процеса за недопустим поради липса на дадена от ищеца правна квалификация на предявените искове, а поради необосноваване на правен интерес от воденето им.
По изложените съображения не следва да бъде допускано касационно обжалване.