чл. 42 ЗН

С Определение №60092 от 30.06.2021 г. по ч. гр. д.№1507/2021 г. на ВКС, I г. о. е дадено тълкуване по въпроса оценяем или неоценяем е искът по чл. 30, ал. 1 ЗНсл за възстановяване на запазена част от наследството, както и по въпроса за приложението на чл. 210, ал. 2, изр. 2 ГПК с оглед естеството на връзката между исковете по чл. 30, ал. 1 и чл. 37 ЗН. По първия въпрос е разяснено, че искът по чл. 30, ал. 1 ЗН е неоценяем. Чрез този иск наследникът с право на запазена част упражнява потестативното си право да иска възстановяването ѝ, когато тя е накърнена чрез извършени от наследодателя завещателни разпореждания или дарения. Това право няма за обект конкретен имот или имоти, поради което чрез иска по чл. 30, ал. 1 ЗН не се защитава право на собственост върху конкретен имот или имоти. В хипотезата, когато запазената част е накърнена чрез универсално завещателно разпореждане, чрез иска по чл. 30, ал. 1 ЗН се защитава правото на наследяване. А когато накърняването е чрез завет или дарение и следва да се формира наследствена маса по чл. 31 ЗН, както и да се извърши преценка за размера на правата на наследника със запазена част, то определянето на стойността на наследствената маса и на стойността на запазената част е въпрос по съществото на спора по чл. 30, ал. 1 ЗН, а не част от предварителните въпроси, свързани с определяне на дължимата за производството държавна такса. Отхвърлена е тезата, че за вида на иска за възстановяване на запазена част от наследство следва да се изхожда от разрешението, дадено в т. 1 на ТР №4 от 14.03.2016 г. по тълк. д.№4/2014 г. на ВКС, ОСГК, тъй като то има друг предмет (за оценяемостта на установителния иск за нищожност на завещателно разпореждане). По втория въпрос е разяснено, че връзката между исковете по чл. 30, ал. 1 и чл. 37 ЗН не е от естеството, визирано в разпоредбата на чл. 210 ГПК, поради което същата не намира приложение в случаите на обективно съединяване на тези искове по почин на ищеца. Чл. 210 ГПК визира връзка между исковете в техния предмет и възможност за подсъдност поради връзка между делата, заобикаляща правилата за подсъдността, но само когато всеки един от тези искове е допустим. Връзката между исковете по чл. 30, ал. 1 и чл. 37 ЗН е различна от посочената в чл. 210 ГПК, тъй като уважаването на иска по чл. 30, ал. 1 ЗН не предопределя изхода на делото по иска по чл. 37 ЗН, а е предпоставка за неговата допустимост - субективното преобразуващо право на наследника със запазена част да иска отмяна на отчужденията на завещаните или подарени недвижими имоти се поражда, едва когато с влязло в сила решение е постановено възстановяване на запазената част от наследството чрез намаление на завет или дарение.
Настоящият състав на ВКС споделя това тълкуване, което е приложимо за разглеждания случай и на чиято плоскост разрешение намират всички поставени от касаторите питания, по която причина отсъства основание за допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с така формираната практика с акт, попадащ в обхвата на визираните в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК съобразно задължителното тълкуване по т. 2 ТР №1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№1/2009 г. на ВКС, ОСГТК и т. 1 ТР №2/28.09.2011 г. по тълк. д.№2/2010 г. на ВКС, ОСГТК, което изключва допускане на обжалването и в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Цитираните от касаторите актове (Определение №60252 от 07.06.2021 г. по гр. д.№1675/2021 г. на ВКС, ІІ г. о. и Определение №336/25.06.2019 г. по гр. д.№3511/2018 г. на ВКС, ІІ г. о.) са постановени по реда на чл. 288 ГПК и съгласно т. 1 ТР №2/28.09.2011 г. по тълк. д.№2/2010 г. на ВКС, ОСГТК нямат правната характеристика на съдебни актове, с които състав на ВКС се произнася по същество на касационната жалба; постановени са във фаза, в която функцията на отделния състав на ВКС не е нито тълкувателна, нито решаваща, а е по осъществяване на специфична правораздавателна дейност, поради което изразеното в тях становище относно правилността на една или друга съдебна практика по правния въпрос, по който се търси произнасяне от ВКС, представлява само едно правно мнение, което не разрешава по окончателен, обвързващ начин този въпрос. Тези актове не са част от практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и т. 2 ТР №1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№1/2009 г. на ВКС, ОСГТК и въз основа на тях не може да се аргументира извод за допускане на обжалването.
В резултат от извършената служебна проверка не се констатира основание от предвидените с чл. 280, ал. 2 ГПК.