чл. 125 ал. 3 ТЗ

Отговор на първите три въпроса се съдържа във формираната по реда на чл. 290 ГПК непротиворечива практика на ВКС по приложението на чл. 403, ал. 1 ГПК, в която е възприето следното разрешение: Предвидената в разпоредбата на чл. 403, ал. 1 ГПК отговорност за вреди, причинени от допуснато обезпечение, е основана на принципа за общата гражданска отговорност за непозволено увреждане (чл. 45 33Д), но се отличава от нея по това, че има обективен характер; Доколкото в чл. 403, ал. 1 ГПК липсва изрична регламентация относно вредите, приложими са съответно разпоредбите на 33Д и съгласно чл. 51, ал. 1 33Д обезщетението се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането; По иска с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК ищецът следва да докаже всички предпоставки за възникване на отговорността на ответника - наложено обезпечение, неоснователност на обезпечението и вреда, която произтича пряко и непосредствено от наложената обезпечителна мярка (вж. в този смисъл решение №216/03.04.2024 г. по гр. д. №1536/2023 г. на ВКС, ІІ г. о., решение №676/22.04.2013 г. по т. д. №28/2012 г. на ВКС, II т. о., решение №257/14.07.2011 г. по гр. д. №1149/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение №966/18.12.2009 г. по гр. д. №231/2009 г. на ВКС, III г. о., и др.). Относима към въпросите е и практиката в решение №101/05.08.2013 по т. д. №1029/2013 г. на ВКС, І т. о., в което е прието, че отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК е специфична безвиновна деликтна отговорност на лицето, по чието искане е допуснато обезпечението, при която вследствие на наложената обезпечителна мярка са възникнали вреди за лицето, срещу което е допуснато обезпечението. При разглеждане на иска, с който е бил сезиран, въззивният съд е извършил преценка относно наличието на предпоставките, които според практиката на ВКС формират съдържанието на специалната отговорност по чл. 403, ал. 1 ГПК за вреди от обезпечаване на иск - допуснато по молба на ответницата обезпечение на иск (бъдещ, осъдителен), неоснователност на предприетото обезпечение (за отхвърлената с влязло в сила съдебно решение част от обезпечения иск) и настъпили вреди за ответника по иска - ищец в производството по чл. 403 ГПК, причинени пряко и непосредствено от допуснатото обезпечение, респ. от наложената обезпечителна мярка. За да отхвърли иска, въззивният съд е констатирал, че първите две предпоставки са налице, но е приел, че липсва пряка причинна връзка между допуснатото обезпечение, съответно наложената обезпечителна мярка възбрана върху собствените на ищеца имоти, и настъпването на вреди в неговия патримониум, тъй като евентуалните вреди са опосредени от извършените в изпълнителното производство действия на принудително изпълнение. Същевременно съдът е приел, че таксите/разноските по т. 26 ТТРЗЧСИ са част от патримониума на съдебния изпълнител, а не от патримониума на длъжника в изпълнителното производство, като по този начин е отрекъл и проявлението на вреди в правната сфера на ищеца. Отхвърлянето на иска е обусловено от направените при постановяване на обжалваното решение изводи за отсъствие на елементи от фактическия състав на чл. 403, ал. 1 ГПК, а не от извод за недоказана противоправност и/или липса на вина в поведението на ответницата по повод допускането на обезпечението и налагането на обезпечителната мярка. Според разясненията в т. 1 Тълкувателно решение №1/19.02.2010 г. по тълк. д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС в стадия на производството по чл. 288 ГПК Върховният касационен съд няма правомощия да проверява обосноваността и законосъобразността на изводите, обусловили решаващата правна воля на въззивния съд по съществото на спора и постановения с обжалваното въззивно решение правен резултат. Поради това, дори преценката на въззивния съд за отсъствие на част от предпоставките по чл. 403, ал. 1 ГПК да е неправилна, както поддържа касаторът, въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване по съображения за неправилност. Действително, в мотивите към решението се съдържат съждения относно противоправността и вината като елементи на деликтната отговорност по чл. 45 ЗЗД и тяхното значение в случаите на възникнал спор за обезщетяване на вреди от обезпечение на иск, но те не са обусловили отхвърлянето на предявения от касатора осъдителен иск. Въззивният съд е разсъждавал за наличието на вина и противоправност в контекста на извършени от ответницата действия, които не са релевирани в исковата молба като причина за неоснователност на допуснатото обезпечение/наложената обезпечителна мярка (подаване на молба за обезпечение на бъдещ иск, активно поведение в производството за реализиране на обезпечението, противопоставяне срещу искането на длъжника за прекратяване на изпълнителното производство), но не е формирал решаващ извод, че с оглед твърдените в обстоятелствената част на исковата молба факти, на които е основана претенцията за сумата 15 000 лв., за уважаване на иска е необходимо поведението на ответницата да е виновно и противоправно.
Предвид съображенията, с които въззивният съд е мотивирал преценката си за неоснователност на исковата претенция, въпроси №№4, 5 и 6 - относно тежестта за доказване на противоправното поведение на ответницата и дължимите от въззивния съд процесуални действия при отсъствие на указания за нейното разпределение в доклада на първата инстанция, са без значение за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по въпросите от №1 до №6в изложението, тъй като те не удовлетворяват общия и допълнителния селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
В раздел ІV на изложението касаторът се е позовал на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдение, че въззивният съд се е произнесъл неправилно по въпроса „за определяне на размера на настъпилата вреда, който е разрешен в противоречие с константната практика на съда, че „по реда на чл. 403 ГПК поради липса на изрична законова уредба се прилага чл. 51 (1) от ЗЗД и на обезщетение подлежат всички преки и непосредствени вреди от наложеното обезпечение. Съобразявайки разясненията в т. 1 Тълкувателно решение №1/19.02.2010 г. по тълк. д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав на Върховен касационен съд приема, че формулировката „за определяне на размера на настъпилата вреда не представлява посочен от касатора правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване. Дори да се приеме, че въпросът е кои вреди подлежат на обезщетяване в хипотезата на чл. 403, ал. 1 ГПК и/или как се определя размерът на вредата, същият не е от значение за изхода на делото, тъй като въззивният съд не е обсъждал и не се е произнасял относно евентуално подлежащите на обезщетяване вреди от наложената обезпечителна мярка възбрана, а е приел, че не се установява настъпването на вреди в пряка причинна връзка с обезпечението, респ. че събраните в изпълнителното производство такси/разноските не представляват вреда за ищеца, тъй като са част от патримониума на частния съдебен изпълнител. Отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК прави безпредметно обсъждането на посочената в раздел ІV практика на ВКС, с която е подкрепено искането за допускане на касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за размера на вредата.
Формулираният в раздел ІV въпрос „В хипотезата на наложено обезпечение възбрана, което е наложено на основание обезпечителна заповед, и последваща публична продан на имоти, които са изнесени на публична продан само и единствено за събиране на сума за гарантиране на вземането на кредитора по обезпечителна заповед, събраните във връзка с тези продани разноски на ЧСИ по реда на т. 26 ТТРЗЧСИ, включително такива за описи и други, представляват ли пряка вреда за длъжника, за който също се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е зададен некоректно, изведен е от фактите по делото и е от значение за правилността на обжалваното решение. В мотивите към решението, обсъждайки извършеното разпределение на суми от осребряване на имуществото, обект на обезпечение, въззивният съд е установил, че публичната продан на имотите не е извършена единствено за удовлетворяване на съдебно предявеното с обезпечения иск вземане на ответницата, а и за удовлетворяване на вземане на друг присъединен в изпълнителното производство взискател. При произнасянето по предпоставките на чл. 403, ал. 1 ГПК съдът е изходил от разбирането, че с предявения иск - в частта за сумата 15 000 лв., се претендира обезщетение за вреди, които са причинени не само от наложеното по искане на ответницата обезпечение върху имущество на ищеца, надхвърлящо обезпечителната нужда, но и от последвала реализация на обезпечението в обем, несъответстващ (по-голям) от размера на съдебно признатото вземане. Причина за възприемане на исковата претенция в този смисъл е обстоятелството, че самият ищец в исковата молба е обосновал проявлението на вредите освен с допуснатото по молба на ответницата обезпечение, и с проведеното по нейна инициатива принудително изпълнение въз основа на изпълнителен лист, издаден на основание невлязлото в сила осъдително въззивно решение. Именно с оглед на посоченото обстоятелство въззивният съд е посочил в мотивите към решението, че дори ищецът да е претърпял вреда във връзка с допуснатото по молба на ищцата обезпечение на бъдещ иск, тази вреда не е пряка последица от обезпечението, а е опосредена от извършените действия на принудително изпълнение. Поради изложеното поставеният въпрос не може да се разглежда като обуславящ за изхода на делото и касационно обжалване по повод на него не следва да се допуска. По отношение на въпроса не е доказана и допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като посочената във връзка с него практика на ВС и ВКС (ППВС №4/68 г., и решения на ВКС по гр. д. №1536/2023 г., т. д. №935/2009 г. и гр. д. №647/2009 г.) не съдържа правни разрешения, отнасящи се до идентичен правен въпрос.
Последните три въпроса от изложението, за които се поддържа бланкетно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, са отнесени към частта от въззивното решение, с която е отхвърлена исковата претенция за заплащане на обезщетение за вреди от обезпечението в размер на законната лихва върху сумата 245 45 672.22 лв. за периода 11.01.2023 г. - 21.07.2023 г. Достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по тези въпроси е бланкетното позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без излагане на съображения относно значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото в аспекта на разясненията, съдържащи се в т. 4 Тълкувателно решение №1/19.02.2010 г. по тълк. д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Наред с изложеното касационно обжалване по тези въпроси не може да се допусне и поради следното:
Първият от въпросите отразява становището на касатора, че въззивният съд неправилно е мотивирал преценката си за неоснователност на исковата претенция с постановките в Тълкувателно решение №3/13.01.2023 г. по тълк. д. №3/2021 г. на ОСГТК на ВКС. Правилността на осъществената от въззивния съд решаваща правораздавателна дейност не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК, каквато предполага поставеният въпрос, поради което същият не може да послужи като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Останалите въпроси, в т. ч. и тези относно доказването на вредата и нейния размер, не са обуславящи за изхода на делото предвид решаващия извод на въззивния съд, с който е мотивирана неоснователността на претенцията за заплащане на обезщетение в размер на законната лихва върху задържаната от съдебния изпълнител сума по чл. 459, ал. 1 ГПК - че бездействието на ищеца да поиска връщане на сумата веднага след влизане в сила на решението за частично отхвърляне на обезпечения иск по чл. 125, ал. 3 ТЗ не може да доведе до ангажиране на отговорността на ответницата по чл. 403, ал. 1 ГПК.
Неоснователно е искането на касатора за допускане на въззивното решение до касационно обжалване като очевидно неправилно - чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.
В практиката на ВКС по приложение на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК е възприето разрешението, че проявлението на очевидната неправилност, уредена в чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, се свързва с особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” въз основа на мотивите към обжалваното въззивно решение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона ще е налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството, а явна необоснованост - когато въззивният съд е формирал изводите си във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка Върховния касационен съд само в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.
В случая касаторът е обосновал очевидната неправилност с доводи, че въззивният съд е обвързал отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК с изисквания за доказване на противоправност в поведението на ответницата и с наличие на вина, каквито не са поставени в доклада на първоинстанционния съд при разпределение на доказателствената тежест по иска с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК; че въззивният съд не е изпълнил процесуалните си задължения да даде указания относно необходимостта от доказване на противоправност и вина в поведението на ответницата, въпреки липсата на такива указания в доклада на първата инстанция; че с оглед обективния и безвиновен характер на отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като при постановяването му са изследвани предпоставките на общата деликтна отговорност по чл. 45, ал. 1 ЗЗД; че решението е очевидно неправилно, доколкото приема, че връщането на задържаната от частния съдебен изпълнител сума зависи от подадено искане от страна на заинтересованото лице по изпълнителното дело. Преценени във връзка с мотивите към обжалваното решение, поддържаните доводи не насочват към очевидна неправилност във възприетия от практиката на касационната инстанция смисъл, а произнасянето по тях изисква проверка на правилността на осъществената от въззивния съд решаваща правораздавателна дейност, която е несъвместима с очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и е извън правомощията на касационната инстанция в производството по чл. 288 ГПК. Поради изложеното въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.