чл. 493а ал. 4 КЗ

не е правен, тъй като не позволява еднозначен отговор по приложението на правна норма или правен принцип, зависи от установените по всеки отделен спор факти, характеризиращи съответната връзка и тяхната специфика. По същество въпросът изисква конкретизация на всички възможни хипотези на изключителност в създалата се приживе връзка между родственици, респ. изчерпване на възможните обстоятелства и житейски ситуации, които са от естество да я обусловят. По начало възможните проявления на връзка между родственици от настоящата степен, предпоставящи визираната в ТР материалноправна легитимация, нито е възможно, нито е нужно да бъдат изчерпани, доколкото релевантни са само въведените във фактическата обстановка конкретни проявления на тази връзка, които въззивният съд е бил длъжен да възприеме и оцени. Общите приложими критерии за преценка наличието на материалноправна легитимация са въведени в самото ТР №1/2018 г. по тълк. дело №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. С решаващите си мотиви съдът изцяло се е съобразил със задължителните указания в същото. Така в ТР е прието, че: „От гледна точка на чл. 52 ЗЗД справедливо е и други лица, извън най-близкия семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за неимуществени вреди, ако са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която търпят морални вреди и страдания от смъртта му, сравними с интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките; „ Възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в ППВС №4/61 г. и ППВС №5/69 г., следва да се допусне като изключение – само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди / наред с най-близките на починалия или вместо тях – ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт/”. Изрично е разграничено, че отношения на взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост сами по себе си не предпоставят обезщетяване, а само тогава, когато конкретни житейски обстоятелства са превърнали привързаността в толкова силна, че смъртта на съответния родственик / извън кръга на лицата по ППВС №4/1961 г. и ППВС №5/1969 г. / е станала причина за болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни / като интензитет и продължителност / морални болки и страдания.