чл. 262 КТ

нямат претендираното от касатора значение и не обуславят селектирането на жалбата на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По тези въпроси е налице непротиворечива съдебна практика на ВКС, според която като инстанция по съществото на правния спор въззивният съд е длъжен в рамките на проверката по чл. 269 ГПК, след обсъждане на всички доказателства по делото и на доводите и възраженията на страните, да формира свои собствени решаващи мотиви по предмета на делото и в зависимост от възприетото становище за крайния резултат по спора – изцяло или частично да потвърди или да отмени първоинстанционното решение. В случая, въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като мотивите му съдържат анализ и оценка на всички правнорелевантни факти и доказателства; обсъждане на доводите и възраженията на страните; посочване на фактите, които са приети за установени и въз основа на кои доказателства; кои са счетени за недоказани и защо. Съобразена е и константната съдебна практика, че за положения извънреден труд работодателят винаги дължи заплащане на увеличено трудово възнаграждение, независимо дали е водил специална книга за отчитане и независимо дали е издал заповед за възлагането му. От неизпълнението на това си задължение работодателят не може да черпи права, ако се докаже, че такъв труд е фактически полаган. В случая е прието, че не се установява по безспорен начин фактически да е полаган извънреден труд (без наличието на изрично разпореждане на работодателя, но с неговото знание), поради което претенцията на ищеца е счетена за неоснователна.