чл. 135 ал. 2 ТЗ

от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. В случая обаче нито един от общо 9-те въпроса, формулирани в изложението на касатора към жалбата му, не отговарят на това изискване. Те са с изцяло хипотетичен характер, тъй като реално не са били предмет на произнасянето на въззивната инстанция с атакуваната част от решението й по иска с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК На релевираният процесуалноправен въпрос под №6 дали е допустимо „разглеждането” едновременно с възражение за унищожаемост поради заплашване и възражение за нищожност - поради липса на съгласие/воля за подписване на запис на заповед, въззивният съд не би могъл да отговори предвид констатацията си, че такова възражение е било в случая преклудирано /арг. чл. 133 ГПК/, понеже не е било направено своевременно в отговора по исковата молба на [фирма]. В равна степен това се отнася и до въпроси 5 и 7 от изложението на касатора към жалбата му и затова е ирелевантно, в противоречие със същността на законоустановените различни по степен пороци на сделките в гражданското и в търговското право, вкл. вида на исковата защита срещу тях, субективното му разбиране, че ако е имало заплашване, значи не е имало воля и съгласие /при издаването на процесния запис на заповед/. Под „срещана търговска практика САС е имал предвид отношенията, установени на плоскостта на чл. 280, ал. 1 ТЗ между ответното по касация холдингово д-во и представляваното от настоящия касатор Е. по повод кредитирането му като дъщерно” в холдинговата група, т. е. констатираното по делото „лично гарантиране по така предоставения заем от страна управителя на последното е само функция от положението му на зависимост, произтичащо дефинитивно от това, че по силата на чл. 277, ал. 3 ТЗ холдингът „пряко” определя управителя на дъщерното си Е.. В заключение, след като в мотивите към атакуваната част на въззивното решение ясно е разграничено, че отговорността на И. като безусловно задължил се издател на записа на заповед от 20.ІІ.2008 г. е нещо различно от отговорността му като управител /по чл. 145-във вр. чл. 135, ал. 2 ТЗ/ на третото за процеса [фирма], чиито собственик на капитала е ищцовото [фирма], въпроси 1,2,3,4, а също така 8 и 9 от изложението към жалбата не са предмет на произнасянето на САС.