се покриват по съдържание, тъй като се отнасят до процесуалното задължение на съда да обсъди исканията и възраженията на страните, да направи преценка на доказателствата, да изложи мотиви, в които да посочи фактическите си констатации и правни изводи /чл. 236, ал. 2 ГПК/. С цитираните въпроси страната не обосновава приложно поле на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По първия формулиран въпрос не е налице твърдението за противоречие на въззивното решение с решение №36/07.08.2015 г. на състав на ВКС, ІІ т. о. В съдебната практика е обосновано тълкуване на закона, съгласно което при оспорване на факти, въззивният съд следва да извърши собствен анализ на доказателствата, но в кръга на обстоятелствата, посочени в исковата молба, както и с оглед на възраженията срещу иска и обстоятелствата, на които те се основават. От лаконичния отговор на исковата молба се установява, че възражение, „свързано с липсата на причинно-следствена връзка поради несъжителство и липса на близост между бащата и починалото дете не е направено. Довод, „че ищецът не е живял с починалото дете и неговата майка, които са живеели в друга област на България“ е направен за първи път в отговора на въззивната жалба, без искане за доказателства, като към този момент са настъпили последиците на чл. 133 ГПК. По този начин предметът на делото е формиран въз основа на обстоятелствата, посочени от ищеца, сред които не е изложеното от касатора обстоятелство, като въпросното възражение, отнасящо се до това обстоятелство не е включено в релевантните факти. В практиката на състави на ВКС е обосновано разбирането, че задължението за собствен анализ на доказателствата при оспорване на факти се формира в кръга на фактите, посочени в исковата молба /в този смисъл за разрешенията, приети в касационни решения по други искове, по чл. 344 КТ – решение №247/05.10.2012 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение №125/29.05.2012 г. на ВКС, ІV г. о., решение №60140/07.07.2021 година, но актуални към настоящия спор, предвид относимостта им към общото за гражданско-правните спорове процесуално задължение по чл. 235, ал 2 ГПК, вр. чл. 12 ГПК/. По цитираните въпроси не е налице произнасяне на състава /процедирането му е в съответствие с посочената тълкувателна практика, предвид обсъждане само на фактите, въведени по делото/. Липсата на произнасяне не обуславя противоречие, както с посоченото касационно решение, така също и с останалите актове, на които се позовава жалбоподателката /решение №139/24.04.2013 г., решение №235/04.07.2011 г. на състави на ІV г. о., решение №229/18.10.2013 г., решение №24/28.01.2010 г. на състави на І г. о. на ВКС и др./, тъй като не е налице отразената в изброените решения хипотеза – задължение за собствен анализ на доказателствата при оспорване на факти, включени в предмета на делото чрез посочването им в исковата молба и отговора по чл. 131, ал. 2 ГПК. Ето защо следва да се приеме, че не са налице релевираните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.