чл. 38 ал. 1 ЗС

Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основания чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР №1/19.02.2010 г. по тълк. дело №1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК.
По повдигнатия процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и да анализира всички събрани по делото доказателства не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като не е решен в противоречие с практиката на ВКС /вкл. посочената от касаторите и задължителната такава/. В случая въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, както и доводите на страните относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразено е ТР №1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. По оплакването на Т. и С. Т. за възпрепятстване на упражняване правото им ползване на дворното място, въззивният съд е приел, че спирането на автомобили върху реална част от това дворно място /т. нар. проход/ не препятства ищците в упражняването на притежаваните от тях вещни права. В съдебната практика на ВКС /решение №50062/21.07.2023 г. по гр. д. №1633/2022 г. на ВКС, I г. о./ се приема, че проходът представлява покрит коридор през сграда, от улицата към двора, който има предназначението да осигурява достъп от улицата до дворното място и сградата, построена в неговото дъно. Когато лицевата сграда е собственост на едно или няколко лица, а сградата във вътрешната част на двора – на друго, тогава лицевата сграда е служещ имот, а вътрешната – господстващ. В случая съдът е установил, че процесният „проход представлява вход към дворното място, в което е построена сградата, в която се намират имотите на ответниците, поради което се използва от всички собственици и ползуватели в двете сгради за достъп до двора. Приел е за недоказано твърдението на ищците, че този вход се използва от ответниците по начин, който пречи на ищците да упражняват своите права на собственост и на ползване.
Вторият и третият въпроси също не обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не съответстват на установената от въззивния съд фактическа обстановка и направените въз основа на нея решаващи правни изводи. В случая въззивният съд е посочил, че оплакванията на ищците за паркиране от страна на ответниците на автомобилите си на тротоара, с което неоснователно пречат на достъпа до входа на жилищната сграда, са поставени за първи път с въззивната жалба, поради което за тяхното разглеждане е настъпила преклузия по смисъла на чл. 266, ал. 1 ГПК. По третия въпрос относно допустимостта на иска по чл. 109 ЗС следва да се посочи, че носителят на ограниченото вещно право на ползване може да иска прекратяване неоснователното въздействие върху него, включително с предявяване на иск чл. 109 ЗС, като в настоящия случай въззивният съд е приел, че така предявеният от настоящите касатори иск е допустим, но е неоснователен.
Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. Във въззивното решение не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт.