чл. 190 т. 3 КТ

1. „Правните изводи на съда /включително тези относно преюдициалните за спора въпроси/, съдържащи се в мотивите към съдебното решение, могат ли да са декларативни?“; „Следва ли съда, относно наведените с въззивната жалба възражения, по въпроси от значение за изхода на спора, да мотивира и обоснове своите правни изводи, както и следва ли същите да са основани върху приетите за установени от съда, релевантни за спора обстоятелства по делото, които следва да бъдат подведени под хипотезата на приложимите материално правни норми /чл. 235, ал. 2 ГПК/?“; „Следва ли въззивния съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба, но не като контролно-отменителна инстанция, а в качеството си на такава по съществото на спора, както и следва ли въззивния съд да се произнесе чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с всяко едно по отделно направени оплаквания и доводи на всяка една от страните по делото?“; „Въззивният съд следва ли служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства?“; „При спазване разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК, която изисква мотивите на решението да съдържат преценка на доказателствата, т. е. на всички доказателства, а не само избирателно на някои от тях, може ли съда да откаже да разгледа наведените с въззивната жалба възражения и да откаже да обсъди част от доказателствата приети по делото?“; „Мотивите на въззивното решение следва ли да съдържат преценка на всички доказателства по делото, а не избирателно?“; „Длъжен ли е въззивният съд, като втора по ред инстанция по съществото на спора, когато пререшава делото, да се произнесе по всички доводи на страните и да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са от значение за изхода на делото?“; „Следва ли въззивния съд да подложи на самостоятелна преценка всички доказателства и обсъди защитните тези на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба и с отговора възражения дадени /съгласно чл. 271, чл. 272 вр. чл. 236, ал. 2 ГПК/, както и сочените с исковата молба основания, предели на въззивното производство - чл. 269 ГПК, както и на чл. 235, ал. 2 и ал. 4 ГПК и същите следва ли да намерят писмено отражение в мотивите към решението?“; 2. „Длъжен ли е съдът при преценка на законосъобразността на дисциплинарното уволнение да вземе предвид и да прецени всички посочени в заповедта по чл. 195, ал. 1 КТ факти за нарушения, изложени в нея от работодателя, които работодателят е посочил като основания за наложеното дисциплинарно наказание?“ и 3. „Длъжен ли е съда да извърши съвкупна преценка на критериите по чл. 189 КТ, да изследва и установи сочените основания и събраните доказателства по делото? Обуславят ли тежестта на наложеното наказание?“. Сочи, че въпросите в точка едно са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №157/08.11.2011 г. по т. д. №823/2010 г. на ВКС, II т. о., решение №990/24.03.2010 г. по гр. д. №47/2009 г. на ВКС, I г. о., решение №134/30.12.2013 г. по т. д. №34/2013 г. на ВКС, II т. о., решение №271/15.10.2013 г. по гр. д. №1403/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение №194/18.06.2013 г. по гр. д. №1100/2012 г. на ВКС, IV г. о. и много др., вторият с решение №55/01.03.2011 г. по гр. д. №1972/2009 г. на ВКС, IV г. о., а третият с решение №461/17.06.2010 г. по гр. д. №626/2009 г. на ВКС, III г. о., решение №112/07.05.2015 г. по гр. д. №5348/2014 г. на ВКС, III г. о., решение №227/29.06.2012 г. по гр. д. №1417/2011 г. на ВКС, III г. о., решение №257/10.06.2010 г. по гр. д. №3681/2008 г. на ВКС, III г. о., решение №201/17.03.2010 г. по гр. д. №38/2009 г. на ВКС, IV г. о., както и, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.