1) как следва да се прилага принципът за справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди; и 2) следва ли да се прилага разпоредбата на чл. 111, ал. 2 НПК в случаите, когато е налице прекратяване на наказателното производство спрямо обвиняем по реда на чл. 243, ал. 1 НПК, и с това постановление за прекратяване прокурорът не се е произнесъл по въпроса за веществените доказателства, отнети от владението на същия обвиняем, спрямо когото е прекратено наказателното производство. По отношение на първия правен въпрос касаторът-ищец навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил този въпрос в противоречие с решение №163/01.07.2016 г. по гр. дело №411/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, ППВС №4/23.12.1968 г. и решение №302/04.10.2011 г. по гр. дело №78/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. По отношение на втория правен въпрос ищецът не сочи никоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК. Поддържа основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение в частта му по исковете за имуществени вреди. В тази връзка, като очевидно неправилни се сочат изводите на апелативния съд, че за да бъде върнат процесния автомобил в патримониума на ищеца, същият е следвало да отправи искане по реда на чл. 111, ал. 2 НПК, което не е сторено; както и че следва да се доказва наемоподобен доход, извън доказването по допуснатата експертиза, след като автомобилът е отнет неправилно от прокуратурата.