като изложат своите лични възприятия за определени факти по делото /чл. 117 НК, чл. 120 НПК/. Посочил е още въззивния съд, че според трайно установена съдебна практика, престъпния характер на деянието не е елемент от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, че сезирането на разследващите органи с твърдения за извършено престъпление от определено лице, дори когато това е довело до образуване на досъдебно производство срещу това лице, може да се приема за противоправно поведение на сезиращия само в случай, че бъде установен умисъл от субективна страна да се набеди някого в престъпление, като знае, че е невинен. В контекста на горното е направил извод за липсата на твърдения, също и липсата на доказателства, срещу свидетеля /ответника в случая/ да е повдигнато обвинение и той да е осъден за извършено престъпление по чл. 290 НК - за лъжесвидетелстване, поради което показанията му не могат да бъдат считани за лъжливи, както твърди ищеца, а и нямало също твърдения нито доказателства ответникът да е осъден за престъпление по чл. 286, ал. 1 НК (набедяване). Изложени са и допълнителни съображения, относими към приета от въззивния съд липса на връзка между поведението на ответника и образуване на досъдебно производство срещу ищеца.