- достатъчно ли е признаването на злополуката за трудова от компетентния орган, респ. обявяването на правоотношението като трудово като основание за настъпване на задължение за обезвреда, въпреки липсата на писмен трудов договор, е от значение за изхода на делото, но той не е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както и не е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Именно в съответствие с материалния закон и поради липсата на писмен трудов договор, въззивният съд е приел, че ответникът-работодател Р. М. и пострадалият-работник Г. Я. са били в трудово правоотношение, установено по административен ред по чл. 405а КТ за длъжността „общ работник” с влязло в сила постановление на ИА „Главна инспекция по труда, Областна дирекция по труда [населено място] от 18.03.2010 г., който административен акт е постановен в производство с участието на ответника и след изчерпване на процедурата по съдебното му обжалване, е влязъл в сила и обвързва съда и страните в гражданското производство. Аналогично е и приетото от съда, че с разпореждане №59/2.06.2010 г. на длъжностно лице по чл. 60, ал. 1 КСО след извършено разследване злополуката с пострадалия Я. е приета за трудова, съгласно разпоредбата на чл. 55, ал. 1 КСО, като административното производство е приключило с влязло в сила решение по адм. д. №587/2010 г. на Русенския административен съд, което съгласно разпоредбата на чл. 302 ГПК е задължително за гражданския съд относно валидността и законосъобразността на административния акт, поради което по този въпрос не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По втория материалноправен въпрос относно съпричиняването на вредите, с оглед намаляването на имуществената отговорност на работодателя съгласно чл. 201, ал. 2 КТ, въззивният съд е приел, че с оглед събраните по делото доказателства, не са налице предпоставките за прилагане разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ, тъй като в доказателствена тежест на работодателя е установяването на такова съпричиняване, което в случая той не е сторил. Проява на груба небрежност по см. на чл. 201, ал. 2 КТ е налице, когато работникът е предвиждал настъпването на неблагоприятния резултат, но се е надявал, че той няма да настъпи, или че ще успее да предотврати неговото настъпване. При проявена груба небрежност от работника обезщетението по чл. 200 КТ се намалява. Както се посочи по-горе, въззивният съд е приел, че няма основание за намаляване на определеното по размер обезщетение за неимуществени вреди, тъй като не е налице проявена от увредения работник груба небрежност по см. на чл. 201, ал. 2 КТ. Този извод на съда е изграден с оглед установената по делото конкретна фактическа обстановка. По поставения правен въпрос не е налице противоречие между приетото от въззивния съд и разрешенията, дадени в цитираните и представени от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, тъй като разрешението на поставения въпрос по всяко конкретно дело е различно в зависимост от установената конкретна фактическа обстановка по всяко едно от делата, а не се дължи на различно приложение на нормата на чл. 201, ал. 2 КТ. В заключение следва да се отбележи, че поставения материалноправен въпрос следва ли да бъде намалена отговорността по чл. 201, ал. 2 КТ на работодателя, когато пострадалият при трудовата злополука е проявил груба небрежност, е от значение за изхода на делото, но в случая той не е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, а в съответствие с нея, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Третият материалноправен въпрос - от кой момент следва да се определи обезщетението за неимуществени вреди, не е обусловил изхода на делото, поради което по него не е налице общото основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. В тази връзка следва да се отбележи, че приетото от въззивния съд относно паричния еквивалент на справедливото обезщетяване е съобразено, както с разрешението, дадено в ППВС №4/68 г., така и със съдебни решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Безспорно е, че съдът е длъжен да съобрази всички конкретно установени обстоятелства, за да приложи точно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди от деликта/трудовата злополука/. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване. Евентуалната необоснованост на тези изводи е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след като въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол, какъвто не е настоящия случай.