чл. 345 ал. 1 КТ

за размера на обезщетението, който е обусловен от приложението на задължителните тълкувателни насоки, дадени от Съда на ЕС по дела C-762/2018 и C-37/19. Въззивният съд е приел, че макар възражението на ответника за липсата на директен ефект на нормата на чл. 7 Директива 2003/88 ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно някои аспекти на организацията на работното време да е основателно. , има задължение да тълкува вътрешното право в светлината на текста и при съобразяване с целта на Директивата Изтъкнат е принципа на съответстващото тълкуване на вътрешното право, присъщ за системата на Договорите, тъй като позволява на националната юрисдикция в рамките на своята компетентност да осигури пълната ефективност на правото на Съюза, когато се произнася по спора, с който е сезирана (решения от 19 декември 2013 г.,C‑84/2012, т. 75 и 76; от 8 ноември 2016 г., , C‑554/2014, т. 59 ; от 29 юни 2017 г., C‑579/2015, т. 31 и решение от 24.06.2019 г. по дело C‑573/2017, т. 55-57 на СЕС), по-специално като се признава на частноправните субекти възможността да бъдат обезщетени при накърняване на правата им поради нарушение на правото на Съюза, за което отговорност носи държава членка. Подчертава се, че задължението за съответстващо тълкуване изисква националните юрисдикции при необходимост да изменят постоянна съдебна практика, ако тя се основава на тълкуване на вътрешното право, което е несъвместимо с целите на рамково решение(в този смисъл решения от 19 април 2016 г., C‑441/2014, т. 33 и от 29 юни 2017, C‑579/2015, т. 35,36 на СЕС ) С тези съображения въззивният съд е тълкувал и приложил чл. 224, ал. 1 КТ по начин, съответстващ на правото на Съюза, т. е. в светлината на текста и при съобразяване с целта на директивата (2003/88 ЕО на Европейския парламент и на Съвета), и при съобразяване с основните принципи (чл. 31 от Хартата на основните права на ЕС) , като се е съобразил с Решение от 25.06.2020 г. на СЕС по съединени дела C-762/2018 и C-37/19. Изтъкната е невъзможността на работника да полага труд, която се дължи изцяло на действията на работодателя, тъй като последния е упражнил незаконосъобразно потестативното си право на уволнение, поради което в периода от датата на уволнението до датата на възстановяването му на работа работникът не е бил в състояние нито да работи, нито съответно да упражни правото си на годишен отпуск. Следователно работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, има право да иска платен годишен отпуск в целия полагаем размер за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа вследствие на тази отмяна. Ревизирани са съображенията на първоинстанционния съд, които са приети за правилни в насока обвързаност с решението на СЕС, но неправилни в насока, мотивирала намаляване на обезщетението с правоприлагане по аналогия от други разпоредби на вътрешното право(чл. 225 КТ във вр чл. 344, ал. 1, т. 3, чл. 203, ал. 2 КТ и чл. 82 ЗЗД), тъй като правото на платен годишен отпуск не може да се тълкува ограничително.