чл. 92 ал. 2 ЗЗД

Атакуваното решение е валидно и допустимо. Съдът не се е произнесъл по непредявен иск, каквото е настояването на касатора. Хипотези на произнасяне по непредявен иск, водещи до недопустимост на постановеното решение, са налице, когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца, респективно когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, какъвто не е настоящият случай. Съдът е бил сезиран с иск за връщане на даденото в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД, поради отпаднало основание – с оглед развалянето/невъзможността за изпълнение към днешна дата на предварителния договор, а при условията на евентуалност като прекомерна неустойка, предявен като частичен за сумата 10 000 лева от общо дължим размер от 115 760,89 лева, съгласно така посоченото в исковата молба правно основание /л. 4 от първоинстанционното дело/.
Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не могат да послужат за допускане на касационно обжалване. По първите два въпроси не е налице соченото противоречие с приложения акт на ВКС. В казуалната практика на ВКС – в множество решения по чл. 290 ГПК, е установено, че на тълкуване подлежат неясните и двусмислените уговорки, както и тези, които макар и разбираеми от външна страна, са предмет на спор между страните, като тълкуването се извършва съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите. Прилагането на критериите на чл. 20 ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Критериите регламентирани от чл. 20 ЗЗД са обективни, поради което разбирането на всяка от страните по договора за смисъла на договореното следва да се съобразява и отнася именно към обективираната им воля, включително изведена и от тяхното поведение при изпълнението му. В случая данните по делото сочат, че въззивният съд е издирвал действителната обща воля на страните в процесния договор предварителен договор, предвид двусмислието на клаузата на чл. 2, ал. 1 – изричното определяне на първата вноска, като задатък и цифровото посочване на законовия текст на неустойката по чл. 92 ЗЗД, с оглед систематичното място и характера на постигнатата договореност в чл. 10, б. а във връзка с чл. 2, ал. 1 от договора. Дали изводите на съда са правилни или не, не може да се преценява от настоящия състав в производството по чл. 288 ГПК, доколкото практиката, която се споделя и от състава е съобразена. Възприетото от въззивния съд разрешение по втория въпрос кореспондира изцяло с разясненията, дадени в задължителната практика – т. 3 ТР №1 от 15.06.2010 г., по т. д. №1/2009 г. на ОСТК на ВКС, като преценката на съда в конкретния случай е осъществена към момента на сключване на договора и то с оглед специфичните за случая факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочените в ТР критерии. Задължението да следи служебно за спазването на добрите нрави изисква от съда при разрешаване на спор за заплащане на неустойка да извърши самостоятелна преценка за действителността на неустоечната клауза, независимо дали страните са се позовали на нищожността й. При констатация от решаващия състав, че неустойката е „свръх прекомерна, същата не подлежи на намаляване по реда на чл. 92, ал. 2 ЗЗД. Тоест, по тези въпрос е налице известно неразбиране от страна на касатора. По третия въпрос: трайно в практиката на ВКС е прието, че правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение само когато с последното решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определеният от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, а когато липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението му. С иска по чл. 55 ЗЗД ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже на какво основание е получил дадената му сума. Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице, когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание. Втората и третата хипотеза на чл. 55 ЗЗД са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание не се е осъществило или е отпаднало /вж. в този смисъл решения по гр. д. №1583/2013 г. на ІV г. о., гр. д. №2656/2016 г. на ІV г. о., гр. д. №973/2021 г. на ІІІ г. о./. Както се посочи по-горе в изложението съдът не се е произнесъл извън търсената защита. В случая, съдът е указал на страните правилно доказателствената тежест, която всяка от тях има и им е дал възможност да упражнят процесуалните си права, като ангажират необходимите доказателства, затова не е нарушено правото защита на страните и в частност това на ответника-касатор. При постановяване на въззивното решение съдът е съобразил изцяло цитираната практиката, следователно решението му не е в отклонение с приетите правни разрешения. Оплакванията на касатора, които по съществото си се отнасят до правилността на крайните изводи на съда, които не подлежат на проверка в производството по чл. 288 ГПК.
По поставените въпроси не е налице и поддържаното от касатора единно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не е аргументирал защо поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и са от значение за развитието на правото. Съгласно прието в т. 4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010 г. г. по тълк. д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика по нито един от поставените въпроси, нуждаеща се от осъвременяване. Съгласно същото тълкувателно решение, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване.