чл. 193 КТ

Касационната жалба срещу въззивното решение в частта по иска за заплащане на сумата 1 758. 64 лв. – недължимо удържана от дисциплинарно уволнения ищец за обезщетение на основание чл. 221, ал. 2 КТ, е процесуално недопустима. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК производството по такива спорове е двуинстанционно. Касационната жалба в тази й част следва да се остави без разглеждане поради недопустимост на касационния контрол, а образуваното по нея производство пред ВКС - прекратено.
Предвид формулировката на поставените в изложението питания, те нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Същите са изводими не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешения, а от становището на страната по правилността на обжалваното решение, като самите въпроси са фактически – т. е. отговорът по тях предполага обсъждане на доказателства. Въпросите са привързани към оплакванията на касатора за неправилна оценка на фактите по делото и чрез тях се изрязва несъгласие с извода за основателност на исковите претенции поради допуснато от страна на работодателя нарушение на императивното правило на чл. 189, ал. 1 КТ. По своето естество повдигнатите въпроси съставляват доводи срещу правилността на въззивното решение и съставляват касационни основания (чл. 281, т. 3 ГПК), които обаче са релевантни във фазата по разглеждане на касационната жалба (по чл. 290 ГПК), но не и в предхождащата я фаза от касационното производство по извършване на селекцията ѝ (по чл. 288 ГПК). В последната касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение. Ето защо, непоставянето на правен въпрос, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към постановките по т. 1 от цитирания по - горе тълкувателен акт.
За пълнота на мотивите следва да се посочи, че преценката по чл. 189, ал. 1 КТ е винаги конкретна, тъй като изисква съобразяване от съда на конкретни обстоятелства, относими както към работодателя, така и към работника или служителя като страни в конкретното трудово правоотношение, а именно –специфика на трудовия процес и занятието на работодателя, съдържанието на конкретния трудов договор, установения вътрешен трудов ред в предприятието, начина и обстоятелствата при извършване на нарушението, поведението на работника или служителя, наличието или не на други нарушения на трудовата дисциплина и пр. В практиката на ВКС безпротиворечиво се приема, че употребата на алкохол по време на работа и явяването на работа в състояние след употреба на алкохол са нарушения на трудовата дисциплина. Тежестта на нарушението обаче е различна в зависимост от вида и количеството на употребения алкохол, отражението на алкохолното повлияване върху способността да се изпълняват трудовите задължения и за безопасността на условията на труд. Извършеното нарушение, изразяващо се в употреба на алкохол преди и по време на работа, следва да се преценява, както от работодателя при налагане на дисциплинарното наказание, така и от съда при проверка на законността на последното, съобразно всички относими конкретни обстоятелства (освен гореизложените също така и значимост на неизпълнението с оглед настъпили или възможни неблагоприятни последици за работодателя, поведение на работника или служителя при извършване на нарушението и през времетраенето на трудовия договор). Последователна е практиката на ВКС в разбирането, че и при нарушението, състоящо се в употреба на алкохол по време на работа и при това, състоящо се в явяване на работа след употреба на алкохол, състоянието на работника пречи за осъществяване на възложените му задачи и нарушението е толкова по-тежко, колкото по-голяма е степента на опиянение. При преценка на състоянието на работника и дали то не му позволява да изпълнява възложените му задачи, от значение е констатацията, че работникът или служителят, поставяйки се сам под въздействието на алкохол, независимо от какъв вид и в какво количество, сам поставя живота и здравето си в опасност, когато това състояние е от естество да допринесе за настъпване на произшествие при работа и за трудова злополука – особено при упражняване на високорискова трудова дейност. Разпоредбата на чл. 126, т. 2 КТ предполага умишлено неизпълнение на основно трудово задължение – за явяване на работа в трезво състояние, гарантиращо правилното протичане на физиологичните и психични процеси у работника и съответно осъществяване на задълженията, обхванати от трудовата характеристика на длъжността му, в пълен обем и качество при спазване на изискванията за това. В този смисъл е приетото в решение №551 от 15.07.2010 г. по гр. д. №64/2009 г., решение №52 от 06.03.2019 г. по гр. д. №3636/2018 г., решение №232 от 31.03.2010 г. по гр. д. №227/2009 г., всички по описа на IV г. о. В случая въззивният съд не се е отклонил от горните правни разрешения, като е формирал извод, че преценката по чл. 189, ал. 1 КТ е задължителна за работодателя, без значение дали се касае за нарушения, които са квалифицирани като тежки. Решаващите му мотиви, че работодателят е допуснал нарушение на чл. 189, ал. 1 КТ, като наложеното дисциплинарно наказание „уволнение не е съответно (прекомерно тежко е) спрямо конкретното нарушение, са обосновани с оглед установените по делото конкретни обстоятелства, както и след анализ на събраните гласни и писмени доказателства. Дали този анализ е правилен по същество, в производството по селекция на касационната жалба (чл. 288 ГПК) не може да се проверява – в това производство се контролират само правните разрешения на въззивния съд, а в случая същите не противоречат на практиката на ВКС по приложението на чл. 189 КТ. Така няма основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Наличието пък на съдебна практика на ВКС, с която обжалваното решение е съобразено, изключва приложно поле на поддържаното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По процесуалноправния въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди и прецени доводите на страните и събраните доказателства също не се откриват предпоставки за достъп до касация. Видно от съдържанието на въззивния съдебен акт съображения в тази насока са изложени подробно и е налице задълбочено обсъждане на събрания доказателствен материал, във връзка и с твърденията и доводите на страните. Така повдигнат, въпросът не удовлетворява изискването за правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК – вж. разясненията по т. 1 ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а оплаквания срещу направените от съда изводи, като неправилни, които не могат да се обсъждат в настоящето производство. Според даденото тълкуване по т. 1 от горното ТР, правният въпрос не може да касае правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. Доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение, то допускане на обжалването не може да се извърши посредством навеждането на доводи за незаконосъобразност на обжалваното решение.
Въззивното решение не е и недопустим съдебен акт. Трайната съдебна практика на ВКС приема, че едно съдебно решение е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата – чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск или се е произнесъл при ненадлежно упражнено право на иск – по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното упражняване правото на иск, респ. правото на жалба. Произнасяне по непредявен иск, водещо до недопустимост на решението, е налице, когато съдът е присъдил нещо различно от исканото от ищеца, респ. когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран. В разглеждания случай въззивният съд не е нарушил диспозитивното начало, тъй като се е произнесъл по предмета на спора, надлежно очертан от заявените от ищеца обстоятелства, съставляващи основанията, на които се отрича съществуването на оспореното потестативно право на работодателя на уволнение и при формулираното и съответно на тези обстоятелства искане за съдебна защита. Поради това не се налага въззивното решение да бъде допускано до касационно обжалване за проверка на допустимостта му по реда на чл. 290 ГПК.
Не може да се удовлетвори и искането за допускане на касационен контрол, поради очевидна неправилност на въззивното решение – чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т. е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.