чл. 391 ал. 1 т. 2 ГПК

1) налагане на възбрана върху недвижим имот, едновременно в режим на съсобственост между молителя и ответника по бъдещ иск, и от друга страна в съсобственост и с трето за страните лице, представлява ли реално обезпечение, а оттам – и явява ли се законосъобразно и целесъобразно съдебно действие, което не е в състояние да постигне желан процесуален и материалноправен ефект; 2) подходяща ли е постановената обезпечителна мярка по естеството си с оглед заявеното за защита право, и допустима ли е след като засяга неоправдано правната сфера на ответника и на трети лица; 3) при липса на покана за разваляне на договор от смесен тип за покупко-продажба на недвижими имоти и прехвърляне на права върху интелектуална собственост, и то при доказано изпълнение на едната част от договора именно от молителя в обезпечителното производство, допустимо и законосъобразно ли е съдебно определение, което да уважи поисканото обезпечение; 4) молбата за обезпечение на бъдещ иск, отправена до съда, може ли да играе ролята на покана за разваляне на договор, така както е прието от установената съдебна практика при предявяване на същинския иск пред съда; 5) гаранцията по смисъла на чл. 391, ал. 1, т. 2 ГПК, дерогира ли изследването и произнасянето на съда по отношение на вероятната основателност на бъдещия иск, с оглед изискванията на чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК; 6) законосъобразно ли е определение на съда за допускане на обезпечителна мярка, без наличие по делото на доказателствен материал за опасността, обуславяща наличието на обезпечителна нужда; 7) липсата на която и да било от кумулативно визираните в производството по обезпечение на бъдещ иск мерки, предпоставка ли е за оставянето `и без уважение от съда; 8) следва ли съдът да прецизира допускането на обезпечителни мерки с оглед на доказателствения материал по делото и изводите за вероятна основателност на бъдещия иск, като в случай, че прецени да допусне обезпечение, да съобрази интензитета и тежестта на допуснатата или допуснати обезпечителни мерки; и 9) при липсата на убедителни доказателства и компрометирана вероятна основателност на бъдещия иск, законосъобразно ли е допускането на повече от една обезпечителни мерки. По отношение на първите два въпроса жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че тези въпроси били разрешени от въззивния съд в противоречие с решение №110/14.06.2013 г. по гр. дело №93/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение №229/22.03.2012 г. по ч. гр. дело №5/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение №516/30.07.2013 г. по ч. гр. дело №3999/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и определение №25/25.01.2016 г. по ч. гр. дело №198/2016 г. на I-во гр. отд. на ВКС. По отношение на останалите въпроси се сочи допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поддържа, че тези въпроси били от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Касаторът поддържа и че в обжалваната част въззивното определение било очевидно несправедливо и неправилно, с което навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.