не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК - да са от значение за изхода на делото и за формиране на решаващата правна воля на съда, поради което не могат да послужат като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Първият въпрос е зададен общо, а другите два въпроса инкорпорират в съдържанието си тезата на касатора, че въззивният съд е определил предмета на спора съобразно заявените за пръв път пред него фактически твърдения и петитум, които се различават от въведените с първоначалната искова молба. Въпросите не кореспондират с мотивите към въззивното решение, от които е видно, че при определяне на предмета на спора, респ. на действителното правно основание на исковата претенция, въззивният съд е изходил от фактическите твърдения и петитума на първоначалната искова молба, сочещи недвусмислено на предявен иск за обезщетяване на вреди от непозволено увреждане /чл. 45 ЗЗД/. При определяне съдържанието на спорното право въззивният съд не се е отклонил от задължителните указания в Постановление №1/10.11.1985 г. на Пленума на ВС и Тълкувателно решение №1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, а е процедирал в съответствие с тях. Поради това не е налице твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВС и ВКС, с което е обосновано основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.