чл. 221 ал. 2 КТ

са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд за уважаване на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 ГПК, но не са решени в противоречие с практиката, каквото е настояването на касатора. Прието е, че работодателят, в чиято доказателствена тежест е не е доказал, че уволнението на ищцата е законосъобразно. Първоинстанционният съд е дал ясни и конкретни указания на работодателя да представи доказателства, че ищцата е разполагала с нужната квалификация да извърши възложените й с процесната заповед медицински дейности. В изпълнение на указанията работодателят е представил учебен план на задължителна дисциплина „Нервни болести“ за студентите придобиващи образователно-квалификационна степен „магистър“ и професионална квалификация „магистър-лекар“ от Медицински факултет на Тракийски университет - [населено място]. И двете инстанции по същество са приели, че лице, което е завършило специалност „медицина има диплома за „магистър-лекар“ не би могло да осъществява посочените в заповедта на работодателя дейности, поради липсата на нужната квалификация, а представеният от работодателя учебен план не би могъл да опровергае този извод. Първоинстанционният съд е посочил, че в Медицински стандарт „Нервни болести“, утвърден с Наредба №2 от 6 февруари 2014 г. на министъра на здравеопазването, в Раздел II, т. 1 изрично е предвидено, че лечебнодиагностичната дейност по отношение на пациенти с неврологични заболявания се оказва от лекари със следната професионална квалификация: 1.1. общопрактикуващ лекар; 1.2. лекар, специализиращ нервни болести; 1.3. лекар с придобита специалност „Нервни болести“; 1.4. лекар с придобита специалност по „Детска неврология“ за възрастта от 1 месец до 18 г.; 1.5. лекар с придобита специалност „Нервни болести“ или „Детска неврология“, с допълнителна квалификация за високоспециализирана дейност в областта на специалността; 1.6. лекар консултант със специалност, различна от специалността „Нервни болести“. Искането за допускане на експертиза е оставено без уважение от въззивната инстанция по съображения, че същото е преклудирано и работодателят е следвало да го поиска пред първата инстанция. Въпросите не са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Съгласно т. 4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010 г. г. по тълк. д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика, нуждаеща се за осъвременяване. Съгласно цитираното тълкувателно решение, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението.