чл. 3 ЗДТ

Обвързан е въззивният съд от заявеното от молителя-въззивник имуществено право по чл. 17, ал. 3 КРБ при търсене на конституционно-правна защита по чл. 56 КРБ, за да разгледа и реши въпроса за връщане на внесена и платена държавна такса /от 470 лв./ по иск, с правно основание чл. 109 ЗС, който не е приет от националните съдилища за разглеждане и е обявен за недопустим, да извърши преценка за недължимостта й, на отпаднало основание по чл. 4б ЗДТ, в резултат от неизвършена съдебна услуга, за която се дължи държавна такса, с оглед принципите за законност и справедливост (чл. 4, ал. 1 Конституцията /КРБ, и за да не допусне, както нарушение на Основния закон, така и неоснователно обогатяване на бюджета на съда, по чиято банкова сметка е била внесена?
Следва ли „Принципът за защита на правото на собственост“, като неприкосновено конституционно право „от най-висш порядък“, установен в чл. 17, ал. 3 Конституцията, и в съответствие с принципа за съразмерност, дефиниран с чл. 4, ал. 1 от Основния закон - да намери приложение в хипотеза, при която не е извършена насрещна правна услуга, но е заплатена дължимата държавна такса по иск, приет за недопустим, но същата хипотеза не е обхваната в нормата на чл. 4б ЗДТ, с оглед вида на търсената от съда защита, за връщане на държавната такса като внесена на неосъществено основание?
Длъжен ли е въззивният съд в предела на служебната си проверка по отношение на недължимостта на внесена държавна такса по иск, който не е допуснат за разглеждане /като недопустим/, да провери налице ли е несъответствие на нормата на чл. 4б ЗДТ с предл. трето ПЗР Конституцията на Република България, заварила законовия акт за държавните такси, /в частта за събирането им от съдилища, по реда на ГПК/, като нетърпимо и противоправно имуществено положение и противоречие, с принципа за справедливост, залегнал в императивните норми на чл. 4, ал. 1 от Основния закон, в чл. 7, ал. 1 ЗСВ, чл. 6, предл. първо от КЗПЧОС, с оглед установената и задължителна за съда, практика на КС /чл. 14, ал. 6 ЗКС/, на ЕСПЧ /чл. 54 КЗПЧОС/ и на СЕС /чл. 53 ХОПЕС, чл. 24 ДФЕС/?
Обвързан ли е служебно въззивният съд да осигури правата и свободите, които частните правни субекти извличат от правото на ЕС, и така да обезпечи гарантираните от: чл. 6, предл. първо, чл. 13 от Европейската Конвенция по правата на човека, чл. 1 Допълнителен протокол №1 към същата, чл. 1 и чл. 17, т. 1 от Хартата на основни права на Европейския съюз /Хартата/ - права за обективно и справедливо разрешаване на частния правен спор?
Отказът на въззивния съд да се произнесе обективно и справедливо по въведения пред него ключов въпрос по същество - за противоречие на чл. 4б ЗДТ с предл. трето ПЗР Конституцията на Република България, съставлява ли ограничение на имущественото право на жалбоподателите (по чл. 17, ал. 3 КРБ, чл. 1 ДП №1 към КЗПЧОС и чл. 17, т. 1 от ХОПЕС) и на правото им за ефективна правна защита по чл. 56 КРБ, и нарушава ли той изискването на чл. 4, ал. 1 от Основния закон и на чл. 2, т. 3 от Международния пакт за гражданските и политическите права, всяка държава - да осигури на всяко лице, на което правата и свободите, признати с този пакт, са били нарушени, ефикасни средства за възстановяването им, дори и нарушението да е извършено от лице, действащо в качеството на официално лице?
Длъжен ли е въззивният съд при разглеждане на частната жалба да мотивира съдебния си акт, в съответствие с разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК, като даде накратко отговор на въведените от жалбоподателя оплаквания по спорното материално право, с което изведеният краен извод да е въз основа на цялостна преценка на всички относими за спора факти и обстоятелства, според ППВС №1 от 12.11.1974 г., по гр. д. №3/74 г.?