чл. 396 ал. 2 изр. 3 ГПК

1/ „Длъжен ли е въззивният съд да формира собствени мотиви?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №60188 по гр. д. №392/2021 г. на IV г. о., решение №194 по гр. д. №4488/2019 г. на IV г. о., решение №109 по гр. д. №4017/2018 г. на IV г. о., решение №68 по т. д. №78/2012 г. на II т. о., ТР №1/2000 г. на ОСГК и ТР №1/2013 г. на ОСГТК; 2/ „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото?“ – поддържа се противоречие с разясненията на ТР №1/2000 г. на ОСГК на ВКС; 3/ „за задълженията на въззивния съд за проверка на валидност, допустимост и неправилност на определението“; 4/ „Следва ли съобразно задължението на съда по чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, мотивите в определението на въззивния съд да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни?“ – по третия и четвърти въпрос се твърди противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в ППВС №1/1953 г., ТР №1/04.01.2001 г. по т. д. №1/2000 г. на ОСГК, решение №212 от 01.02.2012 г. по т. д. №1106/2010 г. на II т. о., решение №202/21.12.2013 г. по т. д. №866/2012 г. на I т. о., решение №157 от 08.11.2011 г. по т. д. №823/2010 г. на II т. о., решение №411/27.10.2011 г. по гр. д. №1857/2010 г. на IV г. о., решение №17/23.07.2014 г. по т. д. №811/2012 г. на II т. о., решение №180 от 11.01.2016 г. по т. д. №1618/2014 г. на II т. о., решение №136 от 06.11.2015 г. по т. д. №2483/2014 г. на II т. о., решение №22/29.06.2017 г. по т. д. №2113/2016 г. на I г. о. и др.; 5/ „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея?“ – сочи се противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в ППВС №1/1953 г., ТР №1/04.01.2001 г. по т. д. №1/2000 г. на ОСГК, решение №212 от 01.02.2012 г. по т. д. №1106/2010 г. на II т. о., решение №202/21.12.2013 г. по т. д. №866/2012 г. на I т. о., решение №157 от 08.11.2011 г. по т. д. №823/2010 г. на II т. о., решение №411/27.10.2011 г. по гр. д. №1857/2010 г. на IV г. о., решение №17/23.07.2014 г. по т. д. №811/2012 г. на II т. о., решение №180 от 11.01.2016 г. по т. д. №1618/2014 г. на II т. о., решение №136 от 06.11.2015 г. по т. д. №2483/2014 г. на II т. о. и др.; 6/ „относно правото на защита и право на достъп до съд – твърди се противоречие с решения на Конституционния съд на Република България, а именно решение №1 от 01.03.2012 г. по к. д. №10/2011 г., решение №4 от 09.04.2019 г. по к. д. №15/2018 г., решение №13 от 1993 г. по к. д. №13/1993 г., решение №21 от 1995 г. по к. д. №18/1995 г., решение №18 от 1997 г. по к. д. №12/1997 г., решение №8 от 1999 г. по к. д. №4/1999 г. и решение №3/2002 г. по к. д. №11/2002 г. Касаторът се позовава и на приетото в решение на Съда на Европейския съюз по съединени дела С-554/2021, С-622/2021 и С-727/2021, т. 44-60; 7/ „Подходяща ли е обезпечителна мярка запор на банкови сметки във всички банки в Република България до размера на предявените искове във всяка една банка и води ли тази обезпечителна мярка до свръхобезпеченост на предявените искове и злоупотреба с права и съвместими ли са тези обезпечителни мерки със специалната защита за работника и служителя по трудови дела?“ – сочи се наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Жалбоподателят поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното определение.