чл. 15 ал. 3 ЗС

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.
Посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1./. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.
Първият поставен въпрос няма обуславящо изхода на спора значение, тъй като ако се приеме, че подаването на декларация по чл. 14, ал. 1 ЗМДТ за конкретен недвижим имот не представлява действие, с което неговият държател демонстрира намерението си да владее имота за себе си, това би означавало, че той е продължил да държи имота за неговия собственик и крайният извод на съда за неоснователност на предявения установителен иск за собственост пак би бил същият.
Отделно от това във връзка с този, както и следващия поставен въпрос не са изложени и никакви доводи за наличието на визираните в т. 4 на цитираното тълкувателно решение предпоставки, а именно за обосноваване на значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по прилагането й или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, които в случая не са налице. По отношение на втория въпрос в допълнение следва да се отбележи, че е налице богата практика на ВКС относно начините, по които държателят на един имот манифестира пред неговия собственик, че е престанал да го държи за него и е започнал да го държи за себе си с намерение за своене, като извършването на акт на разпореждане на суперфициарния собственик с построената в имота сграда не е сред тях.
Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се и релевират от касатора.