чл. 49 ал. 1 СК

Касационната жалба е процесуално недопустима в частта ѝ относно вината за разстройството на брака. Тази част на въззивното решение е постановена по брачния иск за развода на страните и не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 2, предл. второ ГПК, а съгласно чл. 296, т. 1 ГПК тази част от въззивното решение е влязла в сила на датата на постановяването и обявяването му.
При така изложените по-горе решаващи мотиви в обжалваното решение, по отношение на първите два, поставените в изложението на касационната жалба, въпроси не е налице общата предпоставка за достъп до касация. Повдигнатите въпроси не представляват правни такива по смисъла на разясненията, дадени в ТР №1/19.02.2010 г. по т. д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. В производството по реда на чл. 288 ГПК не могат да се проверяват направените от съда изводи по приложение на материалния закон във връзка с установените по надлежния ред факти. Обосноваването на касационните оплаквания за неправилност могат да бъдат преценени от ВКС след допускането на касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед приетото от въззивния съд може да се достигне до извода, че формулираните в изложението въпроси са повдигнати в контекста на собственото виждане на жалбоподателката за установените в процеса факти и правните изводи, които счита, че е следвало да бъдат направени от въззивния съд. Несъгласието на жалбоподателката с формираните от съда фактически и правни изводи, относими към правилността на решението, не могат да обосноват достъп до касация. Същите подлежат на преценка от съда, само ако касационното обжалване бъде допуснато.
В настоящия случай въззивният съд е обсъдил всички установени по делото обстоятелства, като е преценил, че определеният режим на лични контакти в най-голяма степен съответства на интересите на детето. Извършил е преценка за наличие на необходимост от определяне на преходен период и е предвидил такъв, в съответствие с препоръките на вещите лица, изготвили двете съдебно-психологическо експертизи. С това въззивният съд е изпълнил задълженията си при преценка на установените обстоятелства и мотивиране на акта си, като в производството по чл. 288 ГПК не може да се контролира правилността на изводите му.
Другите два поставени от жалбоподателката въпроси не обуславят допускането на обжалваното решение до касационен контрол, тъй като се отнасят до онази част на решението, която като неподлежаща на касационно обжалване, е влязла в сила.
Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като то не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
С оглед този изход и на основание чл. 287, ал. 4 ГПК съдът не следва да разглежда и обсъжда подадената от Л. И. Л. насрещната касационна жалба.
В тази й част касационната жалба представлява молба по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските, произнасянето по която е от компетентност на въззивния състав.