чл. 59 СК

Първият въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно дадените с т. 1 на ТР №.1/2009 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Изведеният от касатора въпрос е конкретен, фактически, свързан с фактите и обстоятелствата по делото. Отговора му следва да се даде след обсъждане на събраните по делото доказателства и при съобразяване на особеностите на случая, с акта по същество – решението, а не в настоящата фаза на селекция на касационните жалби по критериите на чл. 280 ГПК. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Съгласно цитираната във връзка с втория въпрос практика не винаги изменените обстоятелства съставляват изменение на предишните приети обстоятелства, а може да бъдат и съвсем нови или да са обстоятелства, които се отнасят до мярката и нейната рационалност; поради това от значение са както измененията, засягащи обстоятелствата, взети предвид във влязлото в сила решение, така и измененията, които произтичат от изгубилите смисъл или променени на практика мерки по упражняване на родителските права; по вътрешното им съдържание тези нови обстоятелства могат да имат различна проявна форма; могат да се отнасят до родителските, възпитателските или моралните качества, до социалната среда, в която живеят децата след решението, до жилищните или битовите условия и т. н; във всички случаи обаче съдът е длъжен да обсъди дали обстоятелствата се отразяват на положението на детето и на ефикасността на мерките, които определят същото /ППВС 1/74/; за да се променят веднъж определените мерки е нужно още промяната да е от такова естество, че да сочи на влошаване положението на детето при родителя, при когото то е оставено за отглеждане, или да засяга ефикасността на взетите по-рано мерки или да сочат на нововъзникнали обстоятелства, с които би се подобрило положението на детето при евентуално ново разрешение-т. е. необходимо е да са налице такива промени в обстоятелствата, които с оглед висшата цел - благополучието на детето, налагат изменение на първоначалното решение /реш.№.29/4.04.19 по г. д.№.3138/2018, ІV ГО/. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Съдът не е отрекъл възможността изменените обстоятелства по чл. 59, ал. 9 СК да съставляват обстоятелства, които се отнасят до мярката и нейната ефективност. Напротив-обсъдил е както каква промяна е настъпила от определянето на предходния режим, в това число освидетелстването на детето с ЕР ТЕЛК с чужда помощ, назначаване на майка му и съжителя й за негови лични асистенти и постъпването му в първи клас, така и доколко първоначално определените мерки са ефикасни при така променените факти, респективно налага ли се изменението им. Намерил е, че не е налице промяна в ефикасността на мерките – детето успява да се адаптира в изцяло новата за него училищна среда и да покаже напредък в обучението си; напредъкът се дължи в много голяма степен на усилията на двамата родители-и двамата го подкрепят, проявяват засилен интерес към образованието и възпитанието му, полагат усилия да го подпомагат и те дават изключително положителен резултат; същевременно емоционалното му състояние е стабилно и няма прояви, от които да се изведе, че спазването на режима на лични отношения с бащата му влияе негативно; от друга страна детето трудно приема промени, свикнало е с вече установения режим и всяка промяна в ежедневната рутина би довела до негативни последици за него. При това положение именно като е съобразил, че при действащия към момента режим няма поведенчески прояви, които да сочат, че е непригоден към начина на живот на детето или че се отразява негативно на емоционалното и психическото му състояние-т. е. същият е ефикасен, съдът е намерил, че към настоящия момент не е необходимо неговото изменение. Предвид изложеното не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Във връзка с третия въпрос се цитира практика, съгласно която въззивната инстанция, при самостоятелната преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, следва да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора, да достигне до свое собствено решение и изготви собствени мотиви, обосноваващи извода й. Съдът не се е отклонил от така установената практика. Неизброяването изрично на дадено доказателство не означава, че то не е било взето предвид. По делото е извършена съвкупна преценка на събраните доказателства и доводите и възраженията на страните от значение за изхода на спора, съдът е посочил кои обстоятелства на база кои доказателства намира за установени и защо и кои доказателства кредитира и кои не и защо. Изложени са самостоятелни мотиви по релевантните факти и тяхното значение, на база на които са формирани съответните изводи. Следва да се има предвид, че когато спорът касае интересите на дете, съдът е длъжен във всеки момент от процеса служебно да следи за този интерес, да съобрази както общите критерии, така и спецификите на конкретния случай, имащи значение за създаване на нормална обстановка за общуване и поддържане на отношения между детето и родителя, който не упражнява родителските права, да обсъди дали комплексът от тези обстоятелства се отразява и по какъв начин на положението на детето и на ефикасността на мерките, които го определят-от значение са не отделните, а съвкупността от релевантните за случая обстоятелства. В случая събраните доказателства са съобразени и обсъдени именно в контекста на горепосоченото задължение на съда за комплексна преценка-като са отчетени съдържащите се в тях данни както за допуснати и от двамата родители действия, които биха могли да бъдат възприети като насърчаващи родителско отчуждение, респективно ограничаване на детето в контактите с другия родител, така и причините, породили тези реакции; действителното състояние на връзката и контактите с всеки родител-независимо от някои проявени техни дефицити; постигнатият напредък благодарение на систематичната грижа и подкрепа и на двамата родители - независимо от изоставането /което не е по-различно и по-тежко от това на децата с подобни образователни потребности-според св. С., учителка на К./, стабилното емоционално състояние на детето и липсата на прояви, от които да се изведе, че спазването на режима на лични отношения с бащата му влияе негативно /като съдът изрично е посочил на база кои свидетелски показания и защо прави съответните изводи в тази връзка/; какво е значението на допуснатата в случая чужда помощ и защо е намерено, че в аспекта подпомагане в учебния процес-в който тя е необходима, бащата /учител по история и география/ може достатъчно адекватно да подпомага детето, в това число като се имат предвид и постигнатите резултати при досегашния режим. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл. 288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл. 281, т. 3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество-след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл. 280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното не е налице соченото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК.
По въпроса за висшия интерес на детето е налице трайна и безпротиворечива практика, съгласно която легалното определение на „най-добър интерес на детето“ се съдържа в пар. 1 ДР ЗЗДт и това е преценката на желанията и чувствата на детето; физическите, психическите и емоционалните му потребности; възрастта, пола, миналото и други характеристики на детето; опасността или вредата, която му е причинена или има вероятност да му бъде причинена; способността на родителите да се грижат за детето; последиците, които ще настъпят за него при промяна на обстоятелствата; други относими обстоятелства; съдът е длъжен във всеки момент от процеса служебно да следи за този интерес на детето. Мерките за лични отношения се определят във всеки конкретен случай, след анализ и оценка на всички правнозначими обстоятелства, като водещ критерий е интересът на детето-а не само желанието, заявената готовност и възможност на родителя; съдът е длъжен да съобрази както общите критерии, така и спецификите на конкретния случай, имащи значение за създаване на нормална обстановка за общуване и поддържане на отношения между детето и родителя, който не упражнява родителските права. Той трябва да обсъди дали комплексът от тези обстоятелства се отразява и по какъв начин на положението на детето и на ефикасността на мерките, които го определят. Желанието на родителите и това на децата както по въпроса за упражняването на родителските права, така и за мерките за лични отношения, не са задължителни за съда; техните становища и искания се обсъждат на общо основание и се вземат предвид при оценката на събраните доказателства, като основният критерий за решението на съда е интересът на децата. Чрез режима на личните отношения трябва да се постигне възможност децата да растат и се развиват под грижата и с подкрепата и на двамата родители, защото право и естествена потребност на всяко дете е да общува и с двамата си родители /реш.№.29/4.04.19 по г. д.№.3138/2018, ІV ГО, ППВС №.1/74, ТР №.1/2013, ОСГТК, реш.№.26/2.03.10 по г. д.№.598/2009, IV ГО, реш.№.291/7.11.12 по г. д.№.115/2012, III ГО, реш.№.217/27.05.15 по г. д.№. 6851/2014, IV ГО, реш.№.33/25.03.19 по г. д.№.1370/2018, III ГО, и много други/. Въззивната инстанция не е отрекла горните постановки, нито е процедирала в отклонение от тях. Доколкото въпросът се задава в контекста на блокиране на задължителни социални и образователни услуги от съдебно решение, следва да се има предвид, че поставената диагноза на дете със специални образователни потребности, ЕР на ТЕЛК за предоставена чужда помощ, ползването на социални и образователни услуги, конкретните прояви, дефицити, постижения и нужди на съответното дете са различни за всеки отделен случай и при отчитането им трябва да се следва конкретен подход. Така е процедирал и въззивният съд. Извършил е съвкупна преценка на събраните доказателства и спецификите на конкретния случай – поставената диагноза синдром на Аспергер; ЕР на ТЕЛК за 65%ТНР чужда помощ; конкретното състояние и възраст на детето - неговите възможности и потребности - физически, психически и емоционални; дефицитите и постиженията му; способностите на родителите му и значението на подкрепата, съдействието и грижата, която и двамата полагат за развитието му; резултатите, които се постигат при досегашния режим; на кои негови нужди следва да се даде приоритет и ще се отрази ли режим на контакти, включващ работна седмица при бащата, на възможността детето да получи необходимото съдействие, което биха могли да му окажат майката и съжителя й като негови лични асистенти – като се има предвид, че бащата, също като майката, е учител по история и география и има възможност да полага адекватна грижа при подготовката за училище и се справя с това; опасността или вредата, която има вероятност да се причини на детето при промяна на режима на контакти-при съобразяване на трудното приемане на промени, нуждата от сигурност, предвидимост и последователност, вече изградения стереотип в отношенията с родителите, положителните резултати, които се постигат при досегашния режим, стабилното емоционално състояние и вече преодоляното предизвикателство от започването на училище в нова среда, липсата на прояви, от които да се изведе, че спазването на режима на лични отношения с бащата влияе негативно на детето – и на тази база е прието, че е в негов най-добър интерес досегашният установен режим на лични контакти да не бъде променян. Следва да се има предвид, че именно съдът е компетентния орган, който, на база всички събрани пред него в нарочното производство по чл. 59 СК доказателства и изслушване на страните и детето, когато то е навършило визираната в закона възраст, да прецени какъв режим на контакти следва да бъде определен при установените дадености като най-подходящ и в интерес на детето. Възможностите за безплатно ползване на логопед, психолог и др., с оглед на които предвид изявлението на майката в с. з. на 20.02.25е получено и решението на ТЕЛК за чужда помощ, по никакъв начин не се блокират от режим, при който една работна седмица детето, което е на целодневно обучение в училище, ще живее при бащата. Родителите могат да плануват посещенията при съответните специалисти според най-удобното за тях и детето време, а от друга страна детето не може да бъде лишавано от възможност да общува с баща си заради това, че в рамките на няколко работни дни няма да може да ползва услуга личен асистент за няколко часа-след като безспорно бащата може да изпълнява необходимата дейност по подпомагане, която асистентите извършват, като същевременно през така прекараното време заедно с детето ще се поддържа и развива връзката му с него и то ще може да чувства подкрепата му. От друга страна конкретното осъществяване на услугата личен асистент е въпрос на разпределение според индивидуален план график и съответно отчитане на отработените часове пред компетентния орган с оглед заплащането им, при което могат да се съобразят особеностите на съответния случай. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл. 280, ал. 1 ГПК, респективно не са налице данни за накърняване на най-добрия интерес на детето, за който съдът следи и служебно.
Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл. 280, ал. 1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – напротив, изложени са подробни мотиви, които не са произволни - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност.