чл. 227 ал. 1 б. в ЗЗД

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, както и конкретна аргументация по наведените основания за допускане на касационното обжалване. Формулираният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Съгласно т. 4 ТР №1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК, ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им, или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Първите два въпроса са изведени от собственото на жалбоподателката разбиране за релевантните по делото факти, които обаче не отговарят на действително установените съобразно правните изводи на съда във връзка с фактическия състав на специфичните основания за отмяна на дарението и в общ смисъл с характера на сделката като едностранен договор, по силата на който дарителят безвъзмездно, веднага и безвъзвратно отстъпва в собственост на дарения подареното. По приложението на чл. 227, ал. 1, б. в ЗЗД относно доказването на „трайната нужда е налице последователна съдебна практика, която няма необходимост от изоставяне или осъвременяване. Според нея нуждата от издръжка се установява при съпоставка между средствата, с които дарителят разполага или може да ползва за съответните месеци /определени в цифрова величина/ и конкретна сума, която му е необходима за покриване на специфичните му нужди. За целта е необходимо да се установи какъв е размерът на средномесечната издръжка на едно лице за процесния период /статистически/, съотнесено към специфичните нужди на дарителя, след преценка кои от сумите могат да отпаднат или да бъдат коригирани повишени или намалени; трябва ли да се прибавят и нови пера, напр. за лечение, за придружител с оглед конкретното здравословно състояние на дарителя и т. н. Съдът съобразява и обстоятелството дали доходите на дарителя са по-ниски от определения от държавата размер на линията на бедност. Аргументация в изложението за необходимостта от „издръжка в натура са относими към неизпълнението и респ. развалянето на договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане, какъвто в случая не е налице. Допълнително съдът след анализ на доказателствения материал е приел, че ищцата е получавала издръжка и в натура, което именно е позволявало от минималните си доходи на трупа парични спестявания, поради което е имала възможност да покрива битовите си нужди и потребности. Вторият въпрос касае обсъждането на събраните по делото доказателства, което съобразно изложеното по-горе е невъзможно на този етап от производството пред ВКС. В заключение въпросите не обосновава допускането на касационното обжалване.
Противно на твърденията в третия въпрос, съдът въз основа на събраните по делото доказателства – експертно заключение и банкови извлечения – е направил извод, че дарителката притежава както спестявания, така и възможност за реализиране на допълнителни доходи от наем от недвижимия имот в [населено място]. Следователно въпросът е относим към правилността на решението по същество, която обаче не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.
Четвъртият въпрос също не обосновава допускането на касационното обжалване, доколкото видно от мотивите на обжалваното решение съдът изрично се е произнесъл по възражението за отвод. Несъгласието на страната с изложените от съда доводи не е основание за допускане на касационното обжалване, още повече, че по въпроса не се сочи конкретно основание по чл. 280, ал. 1 и/или ал. 2 ГПК, а единствено се прави оплакване относно неправилността на извода на съда за неоснователност на възражението.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато и на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото в изложението липсва конкретна аргументация за наличието му. Относно първите три въпроса изрично се сочи и аргументира единствено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като никъде не се твърди наличието на противоречие на дадените от въззивния съд разрешения на въпросите с практиката на ВКС, като съответно такава и не е цитирана. Предвид посоченото, съдът не дължи проверка за наличието на това основание.