чл. 26 ал. 2 ЗК

за допуснати от въззивния съд нарушения поради необсъждане на всички доводи на касатора и липсата на собствени мотиви по всички доводи, макар да осъществяват формално изискванията на процесуалния закон за формулиране на правен въпрос от значение за изхода на спора (и доколкото съдът според неизменната съдебна практика, основана на разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК, винаги дължи обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и излагане на мотиви по тях), в конкретния случай не са годни самостоятелно да доведат до допускане на касационното обжалване, тъй като не адресират основния извод, дал основа на съда да приеме исковете за неоснователни, нито са разрешени в противоречие с цитираната практика. Съобразявайки установените по делото доказателства и представените документи, въззивният съд приема за лежаща върху ищеца/касатор доказателствената тежест да установи кой от вариантите – възмездност или безвъзмездност при дейността на председателя, е приложим в конкретната хипотеза; предвид липсата на ясна регламентация за това кой е органът, вземащ решение за приложение на кой да е от посочените варианти за възмездността на дейността, е съобразена логиката на изрично посочена разпоредба от устава, и е прието, че при ответната кооперация дължимостта на възнаграждение за дейността на процесната позиция се определя с решение на управителния съвет, в каквато насока данни по делото не се представят. Този извод на въззивния съд налага отправянето на правен въпрос, свързан с тълкуването на съответните приложими нормоустановяващи актове в кооперацията. Липсата на такъв правен въпрос сама по себе си, съобразно разясненията, дадени от ВКС в т. 1 на ТР №1/2009 г., ОСГТК, е достатъчна да доведе до недопускане на касационното обжалване; касационният съд няма правомощия сам да определи обуславящия изхода на спора правен въпрос, независимо от значимостта му за конкретния спор. Тъй като поставените правни въпроси са общи, отправени като цяло към дейността на съда в процесния случай, без да се адресира основният извод на съда, то въпросите не осъществяват общата предпоставка за допускане на касационното обжалване. Отделно от това, не се разкрива и наличието на допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване съобразно правилото на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според приетото в цитираната съдебна практика, въззивният съдът трябва сам да установи всички относими по спора обстоятелства, като обсъди подробно, ясно и задълбочено всички данни по делото и да даде отговор на всички доводи и възражения на страните, излагайки ясно и точно съображения по тях. В случая въззивният съд подробно е изследвал доказателствата по делото – документи, експертно заключение, взел е предвид оплакванията на страните и след съвкупното обсъждане на доказателствения материал ясно е обосновал изводите си. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.