чл. 121 ал. 1 КТ

Следва ли платените „командировъчни суми“ по заповеди за командировки от работодател при командироване по чл. 121а КТ да се считат за част от възнаграждението, респ. за добавки към същото по см. чл. 3, т. 7 Директива 96/71/ЕО при положение, че не е оборена презумпцията на параграф 20/преди началото на разпоредбите от Директива на ЕС 2018/957/, с която се изменя първата Директива 96/71/ЕО?
Намират ли приложение в случая гореописаните Директиви, вкл. цитираната оборима презумпция?
При предявен иск за заплащане на минимално възнаграждение на държавата на командироване в рамките на предоставяне на услуги по чл. 121а КТ, може ли ответникът – работодател да противопостави на ищеца – международен шофьор към платеното трудово възнаграждение, още и платените „командировъчни суми“, без релевирано от ответника възражение за прихващане?
Как следва да процедира въззивния съд, когато вещо лице със задача в първоинстанционното производство да изчисли минималното възнаграждение в държавата на командироване по чл. 121а КТ, не включи всички задължителни добавки към възнаграждението, които са очевидни и няма изрично оплакване за това във въззивната жалба? Да кредитира заключението, въпреки очевидната му неправилност, служебно да назначи допълнителна експертиза или да приложи чл. 162 ГПК /„право на преценка?
Може ли въззивният съд да се позове на факт, който не е релевиран от страните нито с отговора на ИМ, нито в първото по делото съдебно заседание нито съдът е разпределял доказателствена тежест за установяването му и кога настъпва преклузията за въвеждане на фактически твърдения от страните?