чл. 63 ал. 4 КТ

– общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: 1. „Чия е доказателствената тежест при условията на пълно и главно доказване да се докаже престиране на работна сила от работник или служител в полза на работодател при иск за заплащане на трудови възнаграждения по чл. 128, т. 2 КТ при своевременно въведено възражение от страна на ответника - работодател, че трудова сила не е престирана за процесния период?“; 2. „Представлява ли пряко доказателство за престиране на работна сила от страна на работника или служителя в полза на работодателя писменото удостоверяване по чл. 63, ал. 4 КТ (предишна ал. 3, доп. - ДВ, бр. 100 от 1992 г., предишна ал. 2, бр. 120/2002 г.), че работникът е постъпил на работа след сключването на трудовия договор и достатъчно ли е да обоснове извод за престирана в полза на работодателя работна сила през времетраенето на трудовия договор?“; 3. „Представлява ли извънсъдебно признание за престирана работна сила от страна на работника или служителя в полза на работодателя подаването на осигурителни декларации с отразени работни дни и заплащането на дължимите осигурителни вноски към държавата от страна на работодателя? В случай че представлява извънсъдебно признание, достатъчно ли е, за да обоснове уважаване на исковата претенция по чл. 128, т. 2 КТ срещу работодателя - ответник при своевременно въведено възражение за липса на престирана в негова полза трудова престация?“; и 4. „Начисляването и изплащането на трудово възнаграждение след изтичането на съответния месен, за който се дължи, представлява ли извънсъдебно признание от работодателя, че в негова полза била престирана работна сила от страна на работника или служителя при своевременно въведено възражение за липса на престиран труд? Достатъчно ли е това като единствено основание, за да се приеме, че иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД от работодателя за връщане на недължимо платено трудово възнаграждение на работника или служителя е неоснователен?“. По поставените въпроси се сочи наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По първия и четвъртия въпроси се твърди, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, изразена в: определение №50011/10.01.2023 г. на ВКС по гр. д. №2568/2022 г., III г. о.; определение №116/13.02.2019 г. на ВКС по гр. д. №937/2018 г., IV г о. и решение №376/21.11.2011 г. на ВКС по гр. д. №329/2011 г., III г. о. Поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.