чл. 189 ал. 2 КТ

1) налице ли са данни по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 1 КТ, когато посочените в заповедта за налагане на дисциплинарното наказание фактически констатации, които трябва да визират конкретни нарушения, не са конкретизирани съгласно императивните изисквания на чл. 195, ал. 1 КТ; 2) спазена ли е процедурата по чл. 193 КТ, когато с акта, с който са изискани писмените обяснения на лицето в процедурата по налагане на дисциплинарно наказание „уволнение, са нарушени императивните изисквания за индивидуализация на фактическите констатации, които трябва да визират конкретни нарушения, но които не са конкретизирани съгласно императива на чл. 195, ал. 1 КТ; 3) следва ли съдът в производството за законността на уволнението и наличието или липсата на основания за прекратяване на трудовия договор на това основание, да обсъди всички представени по делото доказателства, респ. липсата на такива, както и доводите и възраженията на страните, за да се произнесе правилно по съществените за делото материалноправни въпроси; 4) допустимо ли е фактическото нарушение, обусловило налагането на дисциплинарното наказание, когато не е конкретно определено в заповедта, да бъде конкретизирано от съда; 5) може ли индивидуализацията на нарушенията по заповедта за дисциплинарно уволнение да бъде установявана чрез тълкуване в производството пред съда по искането за нейната отмяна като незаконна; 6) законно ли се явява уволнението, когато от заповедта за налагане на дисциплинарно наказание не може да се направи несъмнен извод за същността на фактическото основание за прекратяване на трудовия договор и то трябва да бъде допълнително установено чрез тълкуване от съда или по друг начин; и 7) може ли да се заключи, че е налице неравностойно третиране от страна на работодателя по смисъла на чл. 8, ал. 3 КТ, когато дисциплинарно уволненият ищец е доказал факти относно неравностойно третиране на някой от определените дискриминационни признаци, за случаите, в които работодателят е предприел по-леко дисциплинарно наказание за същите нарушения спрямо служител, на когото са възложени задълженията по организацията на системен контрол по ефективното им изпълнение (на същите тези задължения) и последният е допуснал същите да бъдат извършени. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че тези въпроси били решени от въззивната инстанция в противоречие с решение №335/07.06.2024 г. по гр. д. №4502/2023 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение №10/03.06.1994 г. по гр. д. №825/1993 г. на III-то гр. отд. на ВС, решение №260/22.07.2011 г. по гр. д. №793/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение №72/28.02.2007 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение №2108/09.01.2007 г. на III-то гр. отд. на ВКС. В изложението си жалбоподателят сочи и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, като поддържа, че обжалваното въззивно решение било очевидно неправилно и в тази връзка препраща към оплакванията си по чл. 281, т. 3 ГПК в касационната жалба.