чл. 711 ТЗ

Никой от първите три въпроса не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като не са формулирани в съответствие с конкретно упражненото право на иск – по чл. 694 ТЗ, каквито решаващи изводи въззивният съд единствено е изложил, като е без значение за правния резултат отговор на въпроса разполага ли с представителна власт органния управител, след обявяване дружеството в несъстоятелност и прекратяване на правомощията на представителните му органи, за нуждите на неограничен кръг други възможни производства, освен това по чл. 694 ТЗ, какъвто обширен хипотезис включва формулировката на втори въпрос. Дори въпросите да се обобщят до единствения релевантен за изхода на спора въпрос - разполага ли органният управител на дружество, обявено в несъстоятелност, при постановено прекратяване правомощията на представителните му органи, с представителна власт за несъстоятелното дружество, в производство по чл. 694 ТЗ - би бил удовлетворен единствено общия, но не и допълнителния селективен критерий, сочен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 635, ал. 3 ТЗ в производството по несъстоятелност, както и в производствата по чл. 621а, ал. 2, чл. 649 и чл. 694 ТЗ длъжникът, съответно неговите органи, когато той е юридическо лице, могат да извършват лично или чрез упълномощено от тях лице всички процесуални действия, които не са изрично предоставени на синдика. Формирана е единна и непротиворечива практика на касационна инстанция по приложението на чл. 635, ал. 3 ТЗ, според която представителната власт на органите на юридическото лице – длъжник, за извършване на процесуални действия в изрично посочените в разпоредбата производства не се прекратява след постановяване на решението по чл. 710 ТЗ, за обявяване на длъжника в несъстоятелност, с последиците по чл. 711 ТЗ. В този смисъл са решения по т. д. №2414/2018 г. на I т. о., т. д. №2836/2018 г. и т. д. №380/07 г. на ІІ т. о., определения по т. д. №4416/2013 г., ч. т. д.№664/2023 г. , ч. т. д.№899/2021 г. и ч. т. д. №2263/2020 г. на І т. о., ч. т. д.№1990/2020 г. на ІІ т. о., ч. т. д. №1665/2014 г. на ВКС ІІ т. о. и др./ Общото правило, за представителство от синдика по дела на предприятието в несъстоятелност / чл. 658, ал. 1, т. 7 ТЗ / е обективно неприложимо в производства като това по чл. 694 ТЗ, бидейки несъвместимо с разпореденото изрично от закона самостоятелно участие на синдика, като страна в процеса, представляваща интересите на кредиторите на несъстоятелността – чл. 694, ал. 4 ГПК / така в определение по ч. т. д.№1990/2020 г. на ІІ т. о. ВКС /. Наличието на непротиворечива съдебна практика по приложението на чл. 635, ал. 3 ТЗ и в хипотези на обявено в несъстоятелност дружество, която се споделя от настоящия състав, изключва обосноваването на допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, отделно от единствено формалното позоваване на разпоредбата, без надлежно обосноваване в съответствие със задължителните указания на т. 4 ТР №1/2010 г. по тълк. дело №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Четвъртият въпрос удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, като относим към основанието за прекратяване на производството – невнесена от ищеца, в съответствие с укаанията на съда, сума за възнаграждение на особения представител на ответното дружество в несъстоятелност, назначен по реда на чл. 29, ал. 4 ГПК. Видно от формулировката на въпроса, касаторът не оспорва предпоставките за приложение на чл. 29, ал. 4 ГПК, а и те действително са налице. По приложението на чл. 29, ал. 4 ГПК също е формирана непротиворечива съдебна практика на ВКС, според която, противоречие в интересите на представляван и представител е налице, когато представителят участва в еднакво / като представител / или в различно / като страна и представител на страна / качество на двете срещуположни спрямо предявеното право - страни в процеса, без значение дали се касае за представителство на физическо или юридическо лице, респ. на страна физическо лице и същото, като представител на юридическо лице – страна в производството / така в определения по ч. т. д. №732/2012 г., т. д. №755/2011 г. и ч. т. д.№1375/2017 г. на І т. о., ч. т. д. 1780/2015 г. и ч. т. д.№768/2019 г. на ІІ т. о. ВКС и др. / . Въпросът се отнася до предл. второ на чл. 29, ал. 4 ГПК, което възлага на съда преценка на „обстоятелствата, за определяне кому да възложи разноските по особеното представителство / макар буквално приложена разпоредбата да визира частен случай на противоречиви интереси между представител – самостоятелна страна в производството и същия, като представляващ противната страна /. В посочените определения / вкл. в идентична хипотеза – опр. по ч. т. д. №1375/2019 г. на І т. о. ВКС /, възнаграждението за особения представител е възложено в тежест на ищеца, като изрично е обоснован характера му на разноска, а не на държавна такса по производството по несъстоятелност. Въззивният съд, обаче, е изложил мотиви за процедирането си в конкретния случай, в съответствие с формираната съдебна практика, според която правилото е, че разноските се възлагат на страната, която има интерес от развитието на производството, в зависимост от фазата на която се намира същото. Именно това визира съда под „иницииране на производството. Такъв интерес в случая има ищецът. При това, касаторът не е посочил особености на хипотезата, които да обосноват различно разрешение - с възнагане разноските за възнаграждението на особения предстгавител на несъстоятелното дружество, ответник в процеса. Предвид това, не е обоснован допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – с посочване на противоречива съдебна практика по приложението на чл. 29, ал. 4 ГПК в идентична хипотеза, съответно посочена, или обосноваване на предпоставки за преодоляване на иначе еднозначна съдебна практика, като неправилна, предвид промяна в обществените условия или изменение на законодателството.
Тъй като въззивното определение се явява постановено в съответствие с формирана практика на касационна инстанция по приложението на чл. 635, ал. 3 ТЗ и чл. 29, ал. 4 ГПК, обосноваване на очевидна неправилност на същото, мотивирана с произнасяне в нарушение на тези разпоредби, е изключено.

Никой от първите три въпроса не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като не са формулирани в съответствие с конкретно упражненото право на иск – по чл. 694 ТЗ, каквито решаващи изводи въззивният съд единствено е изложил, като е без значение за правния резултат отговор на въпроса разполага ли с представителна власт органния управител, след обявяване дружеството в несъстоятелност и прекратяване на правомощията на представителните му органи, за нуждите на неограничен кръг други възможни производства, освен това по чл. 694 ТЗ, какъвто обширен хипотезис включва формулировката на втори въпрос.
Дори въпросите да се обобщят до единствения релевантен за изхода на спора въпрос - разполага ли органният управител на дружество, обявено в несъстоятелност, при постановено прекратяване правомощията на представителните му органи, с представителна власт за несъстоятелното дружество, в производство по чл. 694 ТЗ - би бил удовлетворен единствено общия, но не и допълнителния селективен критерий, сочен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 635, ал. 3 ТЗ в производството по несъстоятелност, както и в производствата по чл. 621а, ал. 2, чл. 649 и чл. 694 ТЗ длъжникът, съответно неговите органи, когато той е юридическо лице, могат да извършват лично или чрез упълномощено от тях лице всички процесуални действия, които не са изрично предоставени на синдика. Формирана е единна и непротиворечива практика на касационна инстанция по приложението на чл. 635, ал. 3 ТЗ, според която представителната власт на органите на юридическото лице – длъжник, за извършване на процесуални действия в изрично посочените в разпоредбата производства не се прекратява след постановяване на решението по чл. 710 ТЗ, за обявяване на длъжника в несъстоятелност, с последиците по чл. 711 ТЗ. В този смисъл са решения по т. д. №2414/2018 г. на I т. о., т. д. №2836/2018 г. и т. д. №380/07 г. на ІІ т. о., определения по т. д. №4416/2013 г., ч. т. д.№664/2023 г. , ч. т. д.№899/2021 г. и ч. т. д.№2263/2020 г. на І т. о., ч. т. д.№1990/2020 г. на ІІ т. о., ч. т. д. №1665/2014 г. на ВКС ІІ т. о. и др./ Общото правило, за представителство от синдика по дела на предприятието в несъстоятелност / чл. 658, ал. 1, т. 7 ТЗ / е обективно неприложимо в производства като това по чл. 694 ТЗ, бидейки несъвместимо с разпореденото изрично от закона самостоятелно участие на синдика, като страна в процеса, представляваща интересите на кредиторите на несъстоятелността – чл. 694, ал. 4 ГПК / така в определение по ч. т. д.№1990/2020 г. на ІІ т. о. ВКС /.
Наличието на непротиворечива съдебна практика по приложението на чл. 635, ал. 3 ТЗ и в хипотези на обявено в несъстоятелност дружество, която се споделя от настоящия състав, изключва обосноваването на допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, отделно от единствено формалното позоваване на разпоредбата, без надлежно обосноваване в съответствие със задължителните указания на т. 4 ТР №1/2010 г. по тълк. дело №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Четвъртият въпрос удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, като относим към основанието за прекратяване на производството – невнесена от ищеца, в съответствие с укаанията на съда, сума за възнаграждение на особения представител на ответното дружество в несъстоятелност, назначен по реда на чл. 29, ал. 4 ГПК. Видно от формулировката на въпроса, касаторът не оспорва предпоставките за приложение на чл. 29, ал. 4 ГПК, а и те действително са налице. По приложението на чл. 29, ал. 4 ГПК също е формирана непротиворечива съдебна практика на ВКС, според която, противоречие в интересите на представляван и представител е налице, когато представителят участва в еднакво / като представител / или в различно / като страна и представител на страна / качество на двете – срещуположни спрямо предявеното право - страни в процеса, без значение дали се касае за представителство на физическо или юридическо лице, респ. на страна физическо лице и същото, като представител на юридическо лице – страна в производството / така в определения по ч. т. д. №732/2012 г., т. д. №755/2011 г. и ч. т. д.№1375/2017 г. на І т. о., ч. т. д. 1780/2015 г. и ч. т. д.№768/2019 г. на ІІ т. о. ВКС и др. / . Въпросът се отнася до предл. второ на чл. 29, ал. 4 ГПК, което възлага на съда преценка на „обстоятелствата, за определяне кому да възложи разноските по особеното представителство / макар буквално приложена разпоредбата да визира частен случай на противоречиви интереси между представител – самостоятелна страна в производството и същия, като представляващ противната страна /. В посочените определения / вкл. в идентична хипотеза – опр. по ч. т. д. №1375/2019 г. на І т. о. ВКС /, възнаграждението за особения представител е възложено в тежест на ищеца, като изрично е обоснован характера му на разноска, а не на държавна такса по производството по несъстоятелност. Въззивният съд, обаче, е изложил мотиви за процедирането си в конкретния случай, в съответствие с формираната съдебна практика, според която правилото е, че разноските се възлагат на страната, която има интерес от развитието на производството, в зависимост от фазата на която се намира същото. Именно това визира съда под „иницииране на производството. Такъв интерес в случая има ищецът. При това, касаторът не е посочил особености на хипотезата, които да обосноват различно разрешение - с възнагане разноските за възнаграждението на особения предстгавител на несъстоятелното дружество, ответник в процеса.
Предвид това, не е обоснован допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – с посочване на противоречива съдебна практика по приложението на чл. 29, ал. 4 ГПК в идентична хипотеза, съответно посочена, или обосноваване на предпоставки за преодоляване на иначе еднозначна съдебна практика, като неправилна, предвид промяна в обществените условия или изменение на законодателството.
Тъй като въззивното определение се явява постановено в съответствие с формирана практика на касационна инстанция по приложението на чл. 635, ал. 3 ТЗ и чл. 29, ал. 4 ГПК, обосноваване на очевидна неправилност на същото, мотивирана с произнасяне в нарушение на тези разпоредби, е изключено.